понякога — и по трима бойци. Фронтът се огъна, двата фланга започнаха да се отдръпват към центъра. След няколко минути щяха да се окажат обкръжени. „А после — изклани.“ Видя как капитан Лъл изрева команда да оформят каре. Войниците, които все още се държаха на крака, представляваха жалка гледка.
По една от загадъчните прищевки на всяка битка пехотата на Сиалк и на Хисар спря — на самия праг на пълната победа. Тежката пехота се струпа откъм едната страна — два правоъгълни блока от по петдесет войници в редица и двайсет в дълбочина, с групи стрелци между тях и по фланговете. За миг между двете сили като преграда се надигна тишина и покой.
Кланът на Невестулката продължаваше да отбива пехотинците. Карето на Лъл се разпадаше от едната страна, превръщаше се в кух тристранен пръстен.
— Последните бежанци вече са във водата — каза Лист малко по-задъхано отпреди. Ръцете му потръпваха, стиснали юздите. — Трябва да тръгваме…
— Къде, в името на Гуглата, е Колтейн? — попита ядосано Дюйкър.
Нил дръпна юздите на десет разкрача от тях, сред валмата прах.
— Повече няма да се чака! Заповед на Юмрука! Тръгвайте, историко!
Конниците насъбраха последните бойци на Лъл и в същия момент вражеските редици с грохот се понесоха напред. Между пехотата се разтвориха проходи и най-сетне през тях изригна гневът на настървената селяшка орда.
— Сър! — изрева умолително Лист.
Дюйкър изруга, обърна коня и заби пети в хълбоците му.
Селяшките пълчища се изсипаха по склона. Пехотата на Сиалк и Хисар остана назад, без да нарушава строя.
Уикските конници навлизаха в бесен галоп сред прашните облаци отпред. При тази скорост щяха всеки миг да налетят на последните бежанци, които все още трябваше да са по средата на брода. А сетне, щом след тях удареше селяшката армия, реката щеше да почервенее. Дюйкър дръпна юздите и извика с цяло гърло на Лист. Ефрейторът го погледна през рамо, стъписан. Стегна юздите и конят му залитна по разкаляния склон.
— Историко!
— Продължаваме на север, по брега! — изрева Дюйкър. — Ще преплуваме с конете — отпред е хаос и смърт!
Лист клатеше упорито глава.
Без да дочака отговор, историкът обърна коня си наляво. Ако препуснеха бързо натам, щяха да успеят да се измъкнат от острова, преди ордата да стигне до брода.
— Историко!
— Тръгвай с мен или умри, проклет да си!
На стотина разкрача напред се виждаше хлътналото устие на стария дъгообразен канал — гъста зелена ивица тръстика, като по чудо незасегната от случващото се този ден. Отвъд нея се издигаха хълмовете, засланящи Л’енбарл. „Ако Колтейн изобщо се измъкне, ще избере най-разумното — направо към реката. Дори течението да ги завлече до самия брод, ще получат преднина. Няколкостотин удавени е много по- добре от три хиляди изклани.“
Ала сякаш за да опровергаят разсъжденията му, конниците на Уик се появиха горе и се изсипаха по склона. Най-отпред препускаше Колтейн, пелерината му от черни гарванови пера се развяваше зад него като криле. Пиките по фланговете бяха снишени за бой, а в средата конните стрелци мятаха облаци стрели. Атаката се приближаваше право към Дюйкър.
Историкът спря да ги изчака и възкликна невярващо:
— Гуглата да ме вземе дано, ще се включа в този обречен щурм, каквото ще да става!
Видя, че Лист се готви да направи същото. Лицето на младежа бе станало смъртнобледо под прашния шлем.
Щяха да ударят селската армия по фланга, като харпун, забиващ се в кит. „И също толкова ефективно. Чисто самоубийство! Дори да се доберем до брода, ще загазим. Конете ще паднат във водата, мъжете ще започнат да се давят, а селяците ще ни настигнат и ще почне клане.“ Няколко мига преди сблъсъка видя, че конниците от клана на Невестулката отново се появиха от прашните облаци над реката. „Контраатака? Нова лудост!“
Ездачите на Враната се понесоха от двете му страни, скоростта на щурма им стигна до своя връх. Дюйкър извърна глава, чул свирепия, изпълнен с безумна радост вик на Колтейн.
Покрай ушите му бръмнаха стрели. Флангът на селската орда се сви и потръпна. Уикците удариха в плътната човешка стена. Но в последния миг конниците на клана на Враната свърнаха към реката и продължиха в галоп покрай брега. „Не е забиване на нож. По-скоро страничен удар със сабя.“
Гинеха селяци. Други падаха в отчаяния си опит да се отдръпнат и настървените коне ги тъпчеха. Целият фланг се обля в червено под остриетата на уикските мечове, сечащи по протежението му.
Селяците, които държаха началото на брода, се огъваха под контраатаката на клана на Невестулката. След това първите конници на клана на Враната удариха северния фланг.
Селяшкият фронт сякаш се стопи пред очите на Дюйкър. Сега той яздеше с бойците на Враната. От вдигнатите остриета течеше кръв и го пръскаше по лицето и ръцете. Отпред конниците на Невестулката се раздвоиха, прикривайки устрема на своите събратя право към облаците прах.
„Сега започва истинската сеч!“ Въпреки целия блясък на щурма на Колтейн отпред се простираше реката. Ранени войници, бежанци и Гуглата знае още какво.
Миг преди да се гмурне в блесналия от слънцето прахоляк, историкът разбра, че това е последният му дъх.
Конят зацапа във водата, но той почти не усети забавяне. Пътят пред него се изпъна чист — кипнал и странно спокоен поток разкаляна вода. Напред едва се виждаха ездачи, препускащи в бесен галоп. Дюйкър усети под себе си твърда, неподдаваща под копитата на коня основа. Дълбочината под тях не беше четири и половина стъпки, а едва наполовина. И копитата биеха в камък, а не в кал. Той препускаше напред и не разбираше какво става.
Ефрейтор Лист се появи до него, а с него и едно напиращо в галоп отделение на конниците на Враната. Един от уикските воини се ухили.
— Пътят на Колтейн — воините му летят като призраци над реката!
И в главата на Дюйкър се върнаха думи от предната нощ. „Тъмлит — наблюденията на онзи благородник. Укрепени фургони, привидно натоварени до ритлите с ранени. Каменоделци и инженери. Фургоните, които първи преминават брода и им трябва цялата нощ, за да го направят. Ранените са били натоварени върху каменни блокове. Проклетите инженери са построили път!“
Изглеждаше невъзможно, но доказателството беше под него. От двете страни бяха вдигнати колове, стегнати с въжета от отрязаните коси на тайтанци, за да очертаят краищата. Малко над десет стъпки ширина — за сметка на ширината беше осигурена бързина на преминаването на над четиристотинте крачки до другия бряг. Дълбочината на брода вече не беше повече от две и третина стъпки и явно се беше оказала преодолима както за добитъка, така и за бежанците.
Прахта отпред изсветля и историкът разбра, че наближават западния бряг. И тогава до ушите му достигна тътенът на магия. „Тази битка съвсем не е свършила. Само временно сме изпреварили една войска, за да налетим с главата напред в друга. И всичко това само за да бъдем смлени между два воденични камъка.“
Стигнаха до плитчините и миг след това преодоляха двайсетте разкрача нагоре по склона, за да излязат от прашните пелени.
Дюйкър извика тревожно и заедно със спътниците си дръпна рязко юздите. Точно пред тях отделение войници — инженери — тичаха с все сила към началото на брода. После сапьорите се пръснаха между тях с мръсни ругатни, снишаваха се и заобикаляха бежешком подскачащите и пръхтящи коне. Един от тях — едър плещест мъж с опърлено от слънцето, гладко избръснато плоско лице, смъкна очукания шлем от главата си — лъсна плешивото му теме — и го запокити към най-близкия уикски конник.
— Разкарай се оттук, мамка ви скапани пълни с мухи търбуси тъпанарски! Работа ни чака!
— Да бе! — изрева друг; накуцваше, явно настъпен от конско копито. — Бегай да се биеш некъде! Чеп имаме да вадим!
