— Колтейн забранява.
— Защо?
— Питайте него. Не сме оплаквали загиналите си от началото на този поход.
Дюйкър помълча дълго.
— И как го приемате това във вашите три клана, Недер?
— Колтейн заповядва. Ние се подчиняваме.
Стигнаха до края на уикския стан. Отвъд последната палатка се изпъваше плоската, с ширина двайсетина крачки мъртва полоса, а зад нея бяха изплетените от тръстика стени на предните постове, със стърчащите през тях дълги пръти, подострени и на височината на конски гърди. Там патрулираха конните воини от клана на Невестулката, вперили погледи в тъмната камениста равнина.
В мъртвата полоса се виждаха два силуета — единият висок, другият нисък, тънки и призрачни. Недер го поведе към тях.
Бяха Сормо и Нил.
— Само вие ли останахте? — попита историкът високия магьосник. — Вчера каза на Колтейн, че сте загубили само двама.
Сормо Е’нат кимна.
— Младата плът на останалите трябва да отпочине. Десетина конярки се грижат за конете, а няколко знахари превързват ранените бойци. Ние тримата сме най-силните, затова сме тук. — Магьосникът пристъпи напред. Някаква трескавост лъхаше от него, а в гласа му се долавяше молба за нещо, надвишаващо възможностите на историка. — Дюйкър, ти, чийто поглед срещна моя през духовете на Вихъра в онзи кервански стан, чуй думите ми. Сега ще чуеш страха — ще чуеш ека на всяка камбана от тържествения му проглас. Този мрачен хор за теб не е непознат. Знай тогава, че в тази нощ съм имал съмнения.
— Магьоснико — промълви Дюйкър, след като Недер пристъпи напред и зае мястото си вдясно от Сормо, — какво става тук?
В отговор Сормо Е’нат вдигна ръце.
Сцената около тях се преобрази. И Дюйкър видя как зад тримата магьосници се издигнаха канари и стръмни склонове, а чернилката на тъмното небе запулсира отгоре. Земната твърд под кожените обуща на Дюйкър стана мокра и студена. Той погледна надолу и видя блесналите кори на трошливия лед, покрили локвите кална вода. Безумни шарки по леда отразяваха милиардите цветове на струящата неведомо откъде светлина.
Студеният полъх на вятъра го накара да се обърне. И от гърлото му се изтръгна изненадан стон. Цялото му същество се изпълни с ужас и той отстъпи назад. Мръсен, зацапан с кръв лед оформяше пукащата и пращяща стръмнина пред него, разядени ледени блокове се заоткъртваха и западаха в нозете му, само на няколко крачки пред него. Стръмнината се издигна, наклони се назад и прорязаното й с пукнатини лице се изгуби в мразовитите мъгли.
Ледът беше пълен с тела — човешки фигури, усукани и с разкъсана плът. В основата на ледената твърд се бяха изсипали органи и вътрешности, като от някоя гигантска кланица. Бавно разтапящите се буци от лед заоформяха езеро, от което стърчаха или се трупаха на острови, изгърбени и мазни, части от човешки тела.
Оголената плът бе започнала да гние и да се слива на грозни купове желе, сред които смътно се виждаха все още неразложени трупове.
Сормо проговори зад него.
— Той е там, вътре. Близо.
— Кой?
— Богът на семк. Асцендент от много отдавна. Неспособен да устои на магията, е бил погълнат с другите. Но не е умрял. Усещаш ли гнева му, историко?
— Мисля, че всякакъв усет ме е изоставил. Що за магия е това?
— Джагътска. За да възпират приливите на човешките нашественици, са издигали лед. Понякога бързо, понякога бавно, както повелявала стратегията им. На места ледът е поглъщал цели континенти и е заличил всичко, стояло някога по тях. Цивилизациите на Форкрул Ассаил, огромните съоръжения и постройки на К’Чаин Че’Малле, и, разбира се, жалките колиби на ония, които един ден щели да наследят света. Тези ритуали са най-висшите от Омтоуз Феллак и остават вечни, историко. Раждат се, заглъхват и се раждат отново. В този момент един от тях се ражда в далечна земя и тези реки от лед изпълват сънищата ми, защото са предопределени да причинят огромно бедствие и смъртта на невъобразим брой живи същества.
В думите на Сормо имаше нотка на древност, неумолимата студенина на вековете, напластявали се един върху друг непрестанно. В очите на Дюйкър всеки камък сякаш, всяка канара, всяка планинска вис започна да се движи в едно вечно движение — приличаха на безумни левиатани. Тръпки потекоха с кръвта в жилите му и той се разтрепери неудържимо.
— Помисли за всичко, което държи този лед — продължаваше гласът на Сормо. — Крадците на гробници намират в тях богатства, но умните ловци на сила търсят… лед.
Недер проговори:
— Започват да се събират.
Дюйкър най-сетне обърна гръб на раздраните и зацапани с гниеща плът ледове. От тъмата прииждаха безформени вихри и пулсиращи енергии, трупаха се и обкръжаваха тримата магьосници. Някои блестяха восъчнобели, други смътно разцъфтяваха с треперлив ритъм.
— Духовете на земята — промълви Сормо.
Нил, загърнат в халата си, сякаш едва устояваше на порива си да затанцува. На детското му лице се изписа мрачна усмивка.
— Плътта на един асцендент съдържа огромна сила. Всички те жадуват за късче от нея. С дара, който им носим, ги обвързваме за още служене.
— Историко. — Сормо пристъпи напред, протегна тънката си ръка и я положи на рамото на Дюйкър. — Колко тънко е това резенче на милостта? Целият този гняв… на който ще се сложи край. Разкъсан, и всяка частица — погълната. Не е смърт, а вид разпадане…
— А чародеите? Жреците на семк?
Магьосникът потръпна.
— Знание, съпроводено с огромна болка. Трябва да изтръгнем сърцето от жреците на семк. Ала това сърце е по-лошо от камък. Сега то използва смъртна плът… — Той поклати глава. — Колтейн заповядва.
— Ние се подчиняваме.
Сормо кимна.
Дюйкър въздъхна.
— Чух съмненията ти, магьоснико.
На лицето на Сормо се изписа страстно облекчение.
— Покрий очите си тогава, историко. Това ще е… кърваво.
Зад гърба на Дюйкър ледовете се взривиха с оглушителен грохот. Студен пурпурен дъжд го връхлетя като стена и той залитна. Чу зад себе си дивашки писък.
Духовете на земята се втурнаха напред, завихриха се и се затъркаляха покрай Дюйкър. Той рязко се обърна и видя силует — гнила черна плът, ръце дълги доземи като на горила — мъчеше се да се изтръгне от мръсната кипнала лапавица.
Духовете го връхлетяха. Съществото нададе още един последен оглушителен писък и беше разкъсано.
Когато отново се върнаха в мъртвата полоса, тънка червена ивица вече очертаваше източния хоризонт. Лагерът се пробуждаше, нуждите на съществуванието за сетен път налагаха товара си върху окаяните, уморени човешки души. Палеха се огньовете на походните налбантници, стържеха се прясно одрани кожи, опъваха се на колове да съхнат или пък се слагаха в големите черни котли за щавене. Макар да бяха прекарали цял живот в градове, малазанските бежанци вече свикваха да носят града със себе си — поне онези жалки негови остатъци, жизненоважни за съществуването.
