Масата бежанци — забеляза Дюйкър, когато отново започна да наблюдава ставащото, за да може да прецени обстановката — беше изтласкана извън острова, към южния склон и блатясалото корито на стария канал. Бяха твърде много за ограниченото пространство, но предният край на колоната вече пълзеше по отвъдните хълмове.
— Кой отговаря за бежанците?
— Части на клана на Враната. Колтейн накара уикците си да ги надзирават — бежанците са наплашени от тях толкова, колкото и от Апокалипсиса.
„А и уикците няма да се подкупят.“
— Натам, сър! — Лист посочи на изток.
Вражеските позиции, между които Дюйкър беше преминал предната нощ, се раздвижваха. Пехотата на Сиалк и Хисар беше отдясно, хисарските пиконосци отляво, а тайтанските конници в центъра. Двете конни сили подкараха напред към укрепленията на клана на Невестулката. Но напорът се оказа лъжлива маневра — хисарците и тайтанците възвиха на запад, преди да сплетат рога с противника. Командирите им обаче бяха заповядали маневрата в последния момент, така че се оказаха в обхвата на уикските стрелци. Захвърчаха стрели. Западаха ездачи и коне.
И тогава дойде редът на уикските пиконосци да се понесат напред във внезапен щурм, а противникът им да отстъпи от първоначалните си позиции. Дюйкър с изненада видя как пиконосците заслизаха от конете си под прикритието на своите стрелци. Ранените противници бяха посечени на място, взеха скалповете и снаряжението им. Появиха се въжета. След няколко минути уикците вече яздеха назад към укрепленията си, като теглеха след себе си конски трупове; водеха и няколко ранени коня, които бяха успели да вдигнат на крака.
— Уикците се изхранват сами — обясни Лист. — Ще използват и кожите. И кокалите, и опашките и гривата, и…
— Разбрах — прекъсна го Дюйкър.
Вражеската пехота продължаваше бавния си марш. Хисарските и тайтанските конници се бяха съвзели и сега настъпваха по-бавно и предпазливо.
— На острова има една стара стена — каза Лист. — Можем да се качим на нея и ще имаме по-добра гледка във всички посоки. Стига да нямате нищо против да повървим по гърбовете на добитъка. Не е толкова трудно, колкото звучи — трябва само да не спирате да стъпвате.
Дюйкър го изгледа озадачено.
— Честно, сър.
— Добре, ефрейтор. Води.
Тръгнаха по тесния път на запад към брода. Старият канал на оградения като с хомот остров беше покрит с дъски, укрепени с нова каменна опора, поставена от сапьорите на Седма. Мостът се поддържаше, за да минават по него конните вестоносци, но както навсякъде, и тук вече цареше хаос. Дюйкър се стараеше да не се отделя от Лист, докато ефрейторът си пробиваше с рамене и лакти път по моста. От другата страна се издигаше гърбицата на острова и хилядите глави добитък на него.
— Откъде е това стадо? — попита историкът, щом стигнаха до покрития с дъски брод.
— Изкупено е, повечето — отвърна Лист. — Колтейн и клановете му си бяха заделили земя извън Хисар, после започнаха да изкупуват добитък: коне, волове, мулета, кози — общо взето всичко, което ходи на четири крака.
— И кога започна всичко това?
— Почти от деня, в който пристигнаха — каза ефрейторът. — Когато избухна въстанието, кланът на Мармота вече беше със стадата — тайтанците искаха да отмъкнат от стоката, ама им разкървавиха носовете.
Щом наближиха точещата се върволица животни, шумът се усили до оглушителен рев, от виковете на водачите, от лая на кучетата-браничари — яки и мускулести полудиви зверове, родени и гледани по Уикските равнини — мученето на добитъка и несекващия тътен на десетките хиляди копита. Прашният облак, погълнал реката, беше непроницаем.
Дюйкър изгледа с присвити очи тръпнещата пред тях маса от животински гърбове.
— Не съм сигурен доколко идеята ти е уместна, ефрейтор. Тези животни ми се струват плашливи. Най- вероятно ще ни премажат за секунди.
Вик зад тях ги накара да се обърнат. Към тях яздеше младо уикско момиче.
— Недер — каза Лист.
Нещо в тона му стъписа Дюйкър. Лицето на момъка беше пребледняло под шлема.
Момичето, не повече от десетгодишно, спря коня си точно пред тях. Беше смугло, с бистри черни очи и късо подстригана щръкнала коса. Историкът си спомни, че го беше видял сред подчинените на Сормо.
— Искате да стигнете до стената за наблюдение ли? — каза то. — Ще ви отворя път.
Лист кимна.
— Видът на магията от другата страна е особен — заговори детето на Дюйкър. — Лабиринт на някой самотен бог, без д’айвърс, без соултейкън. Племенен бог.
— Семк — каза историкът. — Червените мечове отидоха да го съобщят. — Смълча се, осъзнал важността на думите й, значението на присъствието й на съвещанието. „Един от преродените магьосници. Сормо предвожда клан от деца, обременени с мощ, трупана цял човешки живот.“
— Отивам да им се опълча. Духът на земята е по-стар от всеки бог. — Момичето подкара коня си покрай двамата, след което нададе пронизителен вик. Започна да се отваря широка пътека — животните започнаха да се отдръпват и да мучат уплашено.
Недер подкара през този проход. Лист и Дюйкър я последваха — подтичваха, за да не изостават. Щом навлязоха в пътеката, усетиха как земята потръпва под ботушите им — не беше глухият тътен на животинските копита, а нещо по-напрегнато и мускулесто. „Все едно че стъпваме по гърба на огромно влечуго… разбудилата се земя, земята, зажадняла да покаже силата си.“
На петдесет крачки напред се появи порутена от времето обрасла с диви лози стена, явно останка от древно укрепление. Издигаше се малко над човешки ръст и встрани от пътя на добитъка. Пътят, който беше отворила Недер, мина покрай нея и продължи надолу към реката.
Момичето продължи, без да погледне назад. След няколко мига Лист и Дюйкър стигнаха до стената и се покатериха на нея.
— Погледнете на юг — каза Лист и посочи.
Над редицата хълмове отвъд напиращата маса от бежанци се вдигаше прах, като златиста мъгла.
— Колтейн и кланът на Враната са влезли в бой — каза Лист.
Дюйкър кимна.
— От другата страна на онези хълмове трябва да има село, нали?
— Да, сър. Л’енбарл се казва. Битката, изглежда, е на пътя, който го свързва с брода. Не сме видели конницата на Сиалк, тъй че Релой вероятно ги е пратил да заобиколят и да се опитат да ни ударят във фланг. Както казва винаги Колтейн, Релой е предсказуем.
Дюйкър се обърна на север. Другата страна на острова бе обрасла с блатна трева, изпълнила стария канал. На отсрещния бряг имаше тясна ивица изсъхнали дървета, след това — широк склон, водещ към хълм със стръмни страни. Правилната му форма подсказваше, че е древна селищна могила. Плоското й плато се държеше от войска, оръжията и броните блестяха под утринното слънце. Тежка пехота. Черни знамена се вееха над широки шатри зад двата предни легиона на тайтанските стрелци. Лъкометците бяха започнали да се придвижват надолу по склона.
— Това е Камъст Релой и неговият подбран елит — каза Лист. — Тепърва ще ги използва.
На изток продължаваха лъжливите маневри и краткотрайни набези между конните воини на клана на Невестулката и техните тайтански и хисарски противници. Пехотата на Сиалк и Хисар бавно и неумолимо се приближаваше към защитните укрепления на уикците. Зад тези легиони селската армия се вълнуваше неспокойно на място.
— Ако тази армия реши да атакува — каза Дюйкър, — нашите редици няма да удържат.
— Ще ударят — потвърди мрачно Лист. — Но ако извадим късмет, ще се забавят и ще ни оставят място да отстъпим.
— Наистина ли виждам контрол навсякъде, или това е само илюзия за контрол?
