— Да се приготвяме за тръгване тогава.
В малкия килер, където беше багажът им. Маппо се наведе над торбата си. Зарови ръце из одеялата и палатката и накрая напипа твърдия, увит в кожа предмет, който търсеше. Издърпа го, смъкна намазаната с восък еленова кожа и откри увитата в нея кост, дълга колкото ръката му. Костеният прът блестеше с цвета на старо злато, излъскан от времето. При дръжката беше увит с кожена лента, широка колкото за двете му длани. Другият край бе обкръжен със също толкова излъскани остри като шипове зъби — всеки с големината на палеца му и обкован в железен пръстен.
Миризма на пелин удари ноздрите му. Магията, вложена в оръжието, все още беше силна. Трудът на седемте треллски вещици не беше нещо, което ще изтлее с времето. Дългата кост беше намерена в един планински поток. Богатата с минерали вода я беше направила корава като желязо и също толкова тежка. Други части от странния скелет на непознатия звяр също тъй бяха събрани, но бяха останали в клана като святи вещи, всяка от тях — заредена със сила.
Само веднъж беше видял Маппо всички тези фрагменти събрани и сглобени — звярът беше два пъти по-голям от прерийна мечка и от челюстите му стърчаха остри зъби. Бедрената кост — която сега държеше в ръцете си — беше като на птица, но невероятно голяма и здрава. Тук-там по нея се виждаха изпъкналости, към които са били свързани масивни мускули.
Ръцете му затрепериха от тежестта на оръжието.
Икариум заговори зад него:
— Не помня да си използвал някога това, приятелю.
Маппо притвори очи, без да се обръща към джага. „Да. Не помниш.“
— Непрекъснато ме смайваш — продължи Икариум, — колко неща успяваш да наместиш в тази опърпана торба.
„Друга хитринка на клановите вещици — този малък личен Лабиринт зад връзките. Кой е мислил изобщо, че ще се опази толкова дълго? Казаха месец, може би два. Но не и чак столетия.“ Погледът му се спря на оръжието в ръцете му. „В тези кости поначало имаше сила — вещиците само направиха някои подобрения, заклинания за обвързване, за да не се разпадат частите и така нататък. Може би самата кост подхранва някак си Лабиринта в торбата… или няколкото подразнили ме души, които натиквах в нея, когато се ядосвах. Странно, къде ли са се дянали…“ Той въздъхна, уви отново оръжието, прибра го в торбата и стегна връзките. После се изправи, обърна се и се усмихна на Икариум.
Джагът беше надигнал оръжията си.
— Изглежда, че пътуването ни в търсене на Треморлор ще трябва да почака още малко — рече той и сви рамене. — Апсалар е тръгнала да търси татко си.
— И така ще бъде отведена до мястото, където чака тялото на Ша’ик.
— Трябва да тръгнем след нея — каза Икариум. — Може би ще успеем да осуетим намеренията на Искарал Пъст.
— Не само на Пъст, изглежда, а и на богинята на Вихъра… нищо чудно самата тя да е замислила всичко това от самото начало.
Джагът се намръщи.
Маппо въздъхна отново.
— Помисли малко, приятелю. Ша’ик бе помазана за Пророчица на Апокалипсиса почти веднага след раждането си. Над четиридесет години в Рараку, в подготовка за тази година… Рараку не е приятно място, а четири десетилетия ще те похабят дори да си избраник. Навярно Пророчицата е трябвало да постигне само подготовката — самата война се е нуждаела от нова кръв.
— Но не каза ли войникът, че освобождаването на момичето от Котильон му е било наложено от заплахата на Аномандър Рейк? Обсебването е трябвало да продължи много по-дълго, да приближава момичето все повече до самата императрица…
— Така предполагат всички — каза Маппо. — Искарал Пъст е Върховен жрец на Сянка. Според мен е най-добре да приемем, че колкото и коварен да е Пъст, Сенкотрон и Котильон са по-коварни от него. Много по-коварни. Една истински обсебена Апсалар никога не би могла да се доближи до Ласийн — Ноктите биха я надушили, да не говорим за адюнктата с отатаралския й меч. Но една Апсалар, която не е вече обсебена… ами… а Котильон се е постарал да направи така, че да не е вече просто рибарско момиче, нали?
— Коварство, заплетено в друго коварство. Обсъждал ли си го това с Фидлър?
Маппо поклати глава.
— Може и да греша. Може Владетелите на Сянка просто да са видели тук една възможност, начин да се възползват от сливането — камата е наточена, след това се мушка в разгара на най-голямата бъркотия. Чудех се защо спомените на Апсалар се връщат толкова бързо… и така безболезнено.
— А ние нямаме ли някаква роля в това?
— Виж, това не знам.
— Значи Апсалар се превръща в Ша’ик. Ша’ик разгромява малазанските армии, освобождава Седемте града. Ласийн, принудена лично да поеме командването, пристига с армия, за да покори отново размирните граждани на тази страна.
— Въоръжена с умението и знанието на Котильон, Ша’ик убива Ласийн. Край на Империята…
— Край? — Икариум повдигна вежда. — По-вероятно нов император или императрица, със Сянка за богове покровители…
— Неприятна мисъл — изсумтя Маппо.
— Защо?
Треллът се намръщи.
— За миг си представих Искарал Пъст като император… — Тръсна глава, вдигна торбата си и я метна през рамо. — Мисля, че засега ще е най-добре да не споделяме с другите този разговор, приятелю.
Икариум кимна, поколеба се и каза:
— Имам един въпрос, Маппо.
— Да?
— Чувствам се по-близо до разкритието… кой съм аз… отколкото когато и да било. За Треморлор казват, че е свързан с времето…
— Да, така разправят, макар че какво точно значи това — може само да се гадае.
— Отговори, навярно. За мен. За живота ми.
— Та какво питаше, Икариум?
— Ако преоткрия миналото си, Маппо, това дали ще ме промени?
— Мен ли питаш? Защо?
Икариум го изгледа с полуусмивка.
— Защото, приятелю, моите спомени пребивават в теб — а ти не си готов да ми ги разкриеш.
„Ето, че пак стигнахме до това.“
— Кой си ти, Икариум, не зависи от мен, нито от моите спомени. Каква полза би имало да се стремиш да се превърнеш в моята версия за теб? Аз те придружавам, приятелю, в търсенето ти. Ако истината — твоята истина — трябва да бъде открита, ще я намериш.
Икариум кимаше и далечното ехо от същия този разговор се връщаше в ума му… „Но нищо повече, кълна се в Древните. Нищо повече. Защо?“
— И все пак нещо ми подсказва, Маппо, че ти си част от тази скрита истина.
Сърцето на трелла се вледени. „Досега не е стигал чак толкова далече… дали близостта на Треморлор не открехва заключената порта?“
— Тогава, като му дойде времето, ще се изправиш пред необходимостта да решиш.
— Мисля, че да.
Вгледаха се един в друг и очите им затърсиха отражението пред себе си, едното — изтерзано от невинни въпроси, другото — прикриващо опустошително знание. „А между нас, крепящо се на косъм, едно приятелство, непонятно и за двама ни.“
Икариум протегна ръка и стисна Маппо за рамото.
— Май трябва да се връщаме при другите.
