Фидлър изчакваше с останалите в подножието на стръмните скали. По каменната фасада на храма пъплеха бок’арала, квичаха, ръмжаха и се мъчеха с въжетата, спускащи товарите за мулетата. Едно от съществата беше оплело опашката си във въжето и жално пищеше, докато бавно се спускаше с товара. Искарал Пъст беше провиснал наполовина от прозореца на кулата и замерваше с камъни нещастните създания.
Погледът на сапьора мерна Маппо и Икариум и забеляза новото напрежение, появило се между двамата, макар да продължаваха работата си заедно с познатата лекота. Фидлър подозираше, че напрежението е по-скоро от думи, неизречени между двамата. „Всички се променяме, изглежда.“ Погледна към Крокъс, който седеше сковано, с едва сдържано напрежение, на седлото на резервния кон, който беше получил. Преди малко беше заварил момъка увлечен в упражнение по близък бой с ножове. Няколкото пъти, в които сапьорът го беше виждал да използва ножове, някакво отчаяние сякаш разваляше техниката му. Крокъс притежаваше известно умение, ала му липсваше зрялост. Твърде много мислеше са собствената си особа, зад оръжията. Това се бе променило, осъзна Фидлър, докато го наблюдаваше. Понасянето на рани беше съществено, ако искаш сам да нанесеш смъртоносни удари. Сега Крокъс беше обзет от хладна решимост — сапьорът разбираше, че отсега нататък ще може да постигне повече от това само да се брани. А и нямаше да бърза толкова с мятането на ножовете, освен ако не разполага с много резервни, напъхани на лесни за достигане места под телабата. „Сега по-скоро аз бих рискувал.“
Беше късен следобед и небето беше добило цвета на мътна охра, изпълнено с неутаения пясък на Вихъра, все още бушуващ в недрата на Рараку, на по-малко от десетина левги от тях. Жегата под този задушлив покров бе още по-потискаща.
Маппо освободи оплелия се бок’арал и за благодарност получи злобно ухапване по китката. Съществото заситни, после подхвръкна нагоре по скалите с порой от гневни крясъци.
— Викам да тръгваме вече — подкани Фидлър трелла.
Маппо кимна и двамата с Икариум поведоха.
Само сапьорът дръзна да се озърне през рамо и видя стотиците бок’арала, увиснали по скалите и махащи за сбогом. И Искарал Пъст, който още малко и щеше да падне от прозореца в усилието си да забърше с метлата най-близките същества от каменната стена на храма.
Отстъпническата армия на Апокалипсиса на Корболо Дом се беше пръснала по гърбиците на обраслите с трева хълмове, очертаващи края на равнината. На всяко било се виждаха командни шатри и разветите знамена на всевъзможни племена и самопровъзгласили се батальони. Между малките поселища от шатри и фургони гъмжеше от стада добитък и коне.
Външните постове на стана се очертаваха от трите накъсани редици разпънати пленници. Гарги, ризани и хищни мухи налитаха на рояци върху всяка жертва.
Най-външната редица се издигаше над земните укрепления и окопи на по-малко от петдесет крачки от позицията на Калам. Той лежеше по корем сред високата прежълтяла трева, а горещината на напуканата земя се вдигаше наоколо с миризмата на прах и пелин. Лазеха го буболечки, крачетата им го гъделичкаха по дланите и лактите в безцелния си вървеж, но убиецът не им обръщаше внимание — беше приковал поглед в най-близката от разпънатите жертви.
Малазанско момче, не повече от дванайсет-тринайсетгодишно. Мухи пълзяха по ръцете му от раменете до китките и им придаваха вид на разперени криле. Ризани се трупаха на гъмжащи гроздове по дланите и ходилата му, където шиповете се бяха забили през кости и плът. Момчето беше останало без очи и без нос — лицето му бе разядена рана, — но все още беше живо.
Образът се врязваше в сърцето на Калам като киселина в бронз. Крайниците му бяха изстинали, сякаш собствената му воля за живот се беше отдръпнала от тях, прибрала се беше във вътрешностите му. „Не мога да го спася. Не мога дори да го убия в един бърз жест на милост. Нито това дете, нито никого от стотиците разпънати малазанци, обкръжаващи тази армия. Нищо не мога да направя.“ Осъзнаването на това беше влудяващо. Само едно нещо бе в състояние да го скове от ужас: безпомощността. Но не безпомощността в това да си пленник или да си подложен на изтезания — преживявал беше и двете и знаеше много добре, че мъчението може да сломи всекиго. „Но това…“ Калам се боеше от своята нищожност, плашеше го неспособността да направи каквото и да било, да наложи промяна на света извън собствената му плът.
Тъкмо с това разбиране гледката пред него изгаряше душата му. „Нищо не мога да направя. Нищо.“ Взираше се през петдесетте крачки в незрящите очни кухини на момчето, а разстоянието се смаляваше с всеки дъх, докато не му се стори, че е толкова близо, че да отрие устни в напуканото от слънцето чело на детето. И да зашепне лъжи… „Смъртта ти няма да бъде забравена, истината за драгоценния ти живот, който все още не искаш да предадеш, защото е единственото, което имаш. Ти не си сам, дете…“ Лъжи. Момчето беше само. Само със своя гърчещ се, рухващ живот. И когато тялото му се превърнеше в труп, когато изгниеше и се сринеше с всички останали, обкръжили в кръг мястото, където е станувала някаква армия, щеше да бъде забравено. Един от непоносимото множество.
Империята щеше да наложи възмездието си — стига да можеше — и броят им щеше да нарасне. Имперската заплаха винаги гласеше това: „Унищожението, което нанасяте на нас и на ближните ни, ще ви се върне десетократно.“ Ако Калам успееше да убие Ласийн, то може би щеше да успее също така да постави на трона някой с достатъчно здрав гръбнак, за да избегне управлението от позицията на криза. Убиецът и Бързия Бен имаха едного наум. „Стига всичко да стане според плана.“ Но за тези тук беше късно. Твърде късно.
Той бавно въздъхна, едва сега осъзнал, че лежи върху мравуняк и че обитателите му недвусмислено го подканят да напусне. „Легнал съм с тежината на бог върху техния свят и на тези мравчици това никак не им харесва. Много повече си приличаме, отколкото би могъл да си помисли човек.“
Запълзя назад през тревите. „Не е първата сцена на ужас, която виждам, в края на краищата. Войникът се научава да носи всякаква броня и докато е в занаята, това му върши добра работа. Богове, не знам дали ще преживея един мир!“
С тази смразяваща мисъл, вляла се като умора в крайниците му, той се добра до задния склон и редиците с разпънатите пленници се скриха от погледа му. Огледа се дали няма да зърне някаква следа от присъствието на Апт, но демонът сякаш беше изчезнал. След малко се надигна полуприведен и заотстъпва към трепетликовата горичка, където го чакаха останалите.
Щом приближи ниските храсти, обкръжаващи сребролистните дървета, Майнала се надигна от прикритието си със зареден арбалет в ръце.
Калам само поклати глава. Двамата мълчаливо се шмугнаха между стволовете и се върнаха при групата.
Кенеб беше изпаднал в поредния пристъп на треска. Жена му, Селв, се беше навела над него, стиснала устни от страх, на ръба на паниката; държеше мокър парцал на челото на мятащия се Кенеб и шепнеше успокоително. Децата, Ванеб и Кесен, усърдно разчесваха конете.
— Много ли е зле? — попита Майнала, докато внимателно отпускаше тетивата на арбалета.
В първия миг Калам беше твърде зает с отърсването на полазилите го мравки, но после въздъхна.
— Няма да можем да ги заобиколим. Видях знамена от западните племена — тези лагери се разрастват, което значи, че Одан на запад няма да е празен. На изток ще се натъкнем на градчета и села, всичките заети от гарнизони. По целия хоризонт натам няма нищо освен пушеци.
— Ако беше сам, щеше да преминеш — каза Майнала и забърса с ръка черния кичур от челото си. Светлосивите й очи го пронизаха. — Един от многото войници на Апокалипсиса. Ще е съвсем просто да получиш пост в южния край и някоя нощ тихичко да се измъкнеш.
Калам изсумтя.
— Не е толкова просто, колкото си мислиш. В този лагер има магове. — „Пък и аз съм държал Книгата в ръцете си — едва ли ще остана анонимен…“
— Какво значение има това? — попита Майнала. — Може би си прочут, но чак асцендент не си.
Убиецът сви рамене, после зарови в пътната си торба.
— Не ми отговори, ефрейтор — продължи Майнала, без да откъсва очи от него. — Откъде е цялото това важничене? Не си от хората, които се самозалъгват, тъй че, изглежда, криеш нещо от нас. Някоя и друга… съществена подробност за себе си.
— Магьосничество — измърмори Калам докато измъкваше от торбата си малък предмет. — Не е мое. На
