ранило. Тежко. В нощта на набега… някакъв демон вървял по земята. Леко, доколкото разбирам — оставил е следа, която трудно се надушва. Все едно, създанието, изглежда, е разкъсало богчето и си е отишло. Вашият Нокът, историко, изглежда, си е имал компания.
— Имперски демон?
Бълт сви рамене и погледна към Сормо Е’нат. Магьосникът — приличаше на черен лешояд, кацнал на кол от жив плет — леко се размърда.
— Има прецедент — отрони той. — Но Нил смята, че е друго.
— Защо? — попита Дюйкър.
Последва дълга пауза. Накрая Сормо Е’нат каза:
— Когато Нил се скрил в себе си същата нощ… не, в смисъл, повярвал, че собственият му ум го е защитил от магическата атака… — Личеше, че за самия магьосник е трудно да обясни. — За Бродниците на духа на Танно по тази земя се разправя, че могат да навлизат в скрит свят — не истински Лабиринт, но селение, в което душите се освобождават от плътта и костите. Изглежда, че Нил се е натъкнал неволно на такова място и се е озовал лице в лице с… някой друг. Отначало помислил, че е само някакъв аспект на собствената му личност, някакво чудовищно отражение…
— Чудовищно ли? — прекъсна го Дюйкър.
— Момче, на годините на самия Нил, но с демонско лице. Нил е убеден, че е било обвързано с привидението, което е нападнало семка. Имперските демони рядко притежават човешки познайници.
— Кой го е изпратил тогава?
— Може би никой.
„Нищо чудно, че черните пера на Колтейн са така настръхнали.“
След няколко минути тишина Бълт въздъхна шумно и изпружи кривите си крака.
— Камъст Релой ни е приготвил посрещане на другия бряг на П’ата. Не можем да си позволим да го заобикаляме. Следователно трябва да го прегазим.
— Вие тръгвате с морската пехота — обърна се Колтейн към Дюйкър.
Историкът погледна капитан Лъл, който се ухили и каза:
— Май си спечели мястото сред най-добрите, старче.
— Дъх на Гуглата! Няма да преживея и пет минути в бойния строй. Сърцето ми едва не се пръсна след снощния сблъсък, а той продължи не повече от минута-две…
— Няма да сме на първата линия — успокои го Лъл. — Останали сме твърде малко за това. Ако всичко мине според плана, няма дори да си нащърбим мечовете.
— Ох, добре. — Дюйкър се обърна към Колтейн. — Връщането на слугите на благородниците беше грешка. Знатните особи, изглежда, са решили, че няма да им ги взимате пак, ако са негодни да стоят прави.
— Тези слуги показаха голяма храброст при брода на Секала — намеси се Бълт. — Само държаха щитове, забележете, но ги държаха, и още как.
— Чичо, свитъкът с искането на компенсация още ли е у теб? — попита Колтейн.
— Да.
— И тази компенсация беше изчислена на базата на цената на всеки слуга, в пари?
Бълт кимна.
— Събери слугите и им плати пълните суми, в златни джакати.
— Добре. Макар че това доста ще обремени благородниците.
— По-добре тях, отколкото нас.
Лъл се окашля.
— Това е войнишката заплата, нали?
— Империята уважава дълговете си — изръмжа Колтейн.
Тези думи щяха силно да отекнат в близкото бъдеще и мигновено възцарилата се в шатрата тишина подсказа на Дюйкър, че не само той го съзнава.
Нощни пеперуди прелитаха пред лунния диск. Дюйкър седеше до тлеещата жарава на един от лагерните огньове. Нервната възбуда го беше вдигнала от постелята. Лагерът спеше — изтощен от умора град. Дори животните бяха потънали в сън.
Ризани прелитаха из топлия въздух над огнището и ловяха в полет пърхащите насекоми. Въздухът пращеше от непрестанното хрускане на крехки телца.
До Дюйкър се появи тъмна фигура и мълчаливо приклекна.
— Един Юмрук се нуждае от отдих — промълви след малко Дюйкър.
— А един историк? — изсумтя Колтейн.
— Никога не почива.
— Нуждите ни са отказани.
— Винаги е било така.
— Шегувате се като уикец, историко.
— Изследвал съм липсата на хумор у Бълт.
— Това поне е неоспорим факт.
Мълчаха дълго. Дюйкър не можеше да твърди, че познава човека до себе си. Дори да го измъчваха някакви съмнения, Юмрукът не го показваше, нито щеше да го покаже. Един командир не може да разкрива слабостите си. При Колтейн обаче упорството бе продиктувано не само от високия ранг. Дори Бълт понякога мърмореше, че племенникът му е човек, изолирал се до нива, далеч надхвърлящи вродения уикски стоицизъм.
Колтейн никога не държеше речи пред войниците си и макар често да го виждаха сред тях, не го изтъкваше като мнозина други командири. И все пак тези войници вече се чувстваха негови, все едно че Юмрукът можеше да запълни всяко стаено място в душите им с физическа увереност, също толкова здрава, колкото стиснатата ръка.
„Какво ще стане, когато тази вяра рухне? А ако сме едва на няколко часа от този ден?“
— Врагът избива съгледвачите ни — промълви накрая Колтейн. — Не можем да разберем какво ни подготвят в тази долина.
— А съюзниците на Сормо?
— Духовете са твърде заети.
„Ах, да. Богчето на семк.“
— Кан’елд, дебрал, тайтан, семк, тепаси, халафан, убари, хисари, сиалк и гуран.
„Вече четири племена. Шест градски легиона. Дали не долавям съмнение?“
Юмрукът се изхрачи в жаравата.
— Армията, която ни чака, е една от двете, държащи юга.
„Откъде, в името на Гуглата, знае това?“
— Значи Ша’ик е излязла от Рараку?
— Не е. Грешка.
— Че какво я задържа? Да не би бунтът да е съкрушен на север?
— Съкрушен? Не. Колкото до Ша’ик… — Колтейн млъкна и намести плаща си от гарванови пера. — Навярно виденията й са я отвели в бъдещето. Навярно знае, че Вихърът ще се провали, че в този момент адюнктата на императрицата събира своите легиони — заливът на Унта е пълен с транспортни кораби. Успехите на Вихъра ще се окажат временни, дължат се само на имперската слабост. Ша’ик знае… драконът се е разбудил и вече се е раздвижил, бавно, но когато настъпи пълната ярост, тя ще помете тази земя от бряг до бряг…
— А тази друга армия тук, на юг… на какво разстояние е?
Колтейн се изправи.
— Смятам да стигна до Ватар два дни преди нея.
„Сигурно е научил, че Убарид е паднал, както и Дебрал и Асмар. Ватар — третата и последна река. Ако стигнем до Ватар, оттам — право на юг към Ейрън — през най-суровата пустош на този проклет от Гуглата континент.“
— Юмрук, река Ватар е все още на месеци път. Какво ще кажете за утре?
