— Майнала, какво правиш?
Тя се обърна ядосано.
— Мислиш ли, че ще ми се измъкне току-така?
— Майнала…
— По-тихо, Кенеб! Ще събудиш децата.
— Аз не викам.
— Кажи на командира си всичко, разбра ли ме? Всичко… освен за Калам.
— Не съм глупак, каквото и да си мислиш за мен.
Погледът й поомекна.
— Знам. Извинявай.
— По-добре да кажеш това на сестра си. И на Кесен и Ванеб.
— Ще им кажа.
— Кажи ми, как ще проследиш един мъж, който не иска да го проследят?
По навъсеното й лице пробяга корава усмивка.
— Питаш за това една жена?
— О, Майнала…
Посегна и я погали по бузата.
— Няма нужда да плачем, Кенеб.
— Прощавай, тая моя сантиментална жилка — отвърна с уморена усмивка той. — Но знай, ще се надявам за теб. Хайде, иди се сбогувай със сестра си и с децата.
14.
— Не можем да останем тук.
Фелисин изгледа мага с присвити очи.
— Че защо не? Бурята отвън ще ни убие. Срещу нея няма никакъв подслон — освен тук, където има и вода… и храна…
— Защото ни преследват — сопна се Кълп, стиснал глава между ръцете си.
Хеборик, опрял гръб на една от стените, се изсмя и вдигна невидимите си длани.
— Покажи ми един смъртен, който да не е преследван, и аз ще ти покажа труп. Всеки преследвач е плячка, всеки познал себе си ум си има преследвачи. Все гоним нещо или някого, и все ни гонят. Неведомото преследва невежия, истината напада всеки учен, достатъчно мъдър, за да разбере собственото си невежество, това е смисълът на неведомите истини.
Кълп вдигна глава и изгледа с натежали клепачи бившия жрец от мястото си на ниския парапет, обкръжаващ фонтана.
— Изразих се буквално. В тоя град витаят живи превъплъщенци — миризмата им се носи по всички ветрове и става все по-силна.
— Защо просто не им се предадем? — каза Фелисин.
— Говоря сериозно — изръмжа магът. — Та ние сме в Рараку, родината на Вихъра. Няма да намерим ни едно приятелско лице на сто левги оттук, не че имаме кой знае какъв шанс да стигнем толкова далече.
— А лицата, които са по-наблизо, дори не са човешки — добави Хеборик. — Всички маски са свалени и знаете ли, присъствието на д’айвърс и соултейкън най-вероятно не е предизвикано от Вихъра. Просто едно трагично съвпадение, тази Година на Дрижна и това нечестиво сливане…
— Глупак си, ако мислиш така — прекъсна го Кълп. — Съвпадането във времето е всичко друго, но не и случайност. Подозирам, че някой е подкарал тия превъплъщенци на това сливане и че този някой го е почнал точно заради въстанието. Или обратното — богинята на Вихъра е нагласила пророчеството тъй, че Годината на Дрижна да дойде точно сега, когато сливането е в ход, за да настъпи хаос между Лабиринтите…
— Интересно хрумване, маг — отвърна Хеборик и бавно закима. — Съвсем естествено, разбира се, щом идва от практикуващ Мийнас, където измамни твари си падат по бягащи отрепки и неизбежността диктува правилата на играта… но само когато е от полза.
Фелисин мълчеше и ги гледаше. „Един разговор тук, на повърхността, и още един — отдолу. Жрецът и магът си играят игри, заплитат подозрения със знание. Хеборик съзира някакъв шаблон, това, че е заграбил призрачен живот, му дава каквото му е нужно. И май подсказва на Кълп, че самият маг е по-близо до шаблона, отколкото би могъл да си представи: «Ето, владелецо на Мийнас, хвани невидимата ми ръка…»“
Реши, че вече й е писнало.
— Какво знаеш, Хеборик?
Слепецът сви рамене.
— Тебе какво те интересува, момиче? — изръмжа Кълп. — Ти предлагаш да се предадем: да се оставим превъплъщенците да ни вземат — така и така сме мъртви.
— Попитах защо да продължаваме да се борим? Защо да тръгваме оттук? Навън сред пустинята нямаме никакъв шанс.
— Стой тогава! — сопна се Кълп и се надигна. — Гуглата ми е свидетел, бездруго нямаш какво да предложиш.
— Чувала съм, че трябва само едно ухапване.
Той се вкочани, после бавно се извърна към нея.
— Грешно си чула. Това неведение е съвсем обичайно, предполагам. Едно ухапване може да те отрови, да ти причини циклична треска и лудост, но не ставаш превъплъщенец.
— Тъй ли? А те тогава как са станали?
— Не са „станали“. Родили са се такива.
Хеборик се надигна.
— Ако ще вървим из този мъртъв град, да тръгваме веднага. Гласовете заглъхнаха и умът ми се проясни.
— Какво значение има това? — попита Фелисин.
— Мога да ви водя по най-бързия път, момиче. Иначе ще се скитаме изгубени, докато ония, дето ни дирят, най-сетне пристигнат.
Пиха за последен път от извора, а после събраха колкото можеха да носят от белите плодове. Фелисин трябваше да признае, че се чувства по-здрава (по-закърпена), от много време насам, все едно че спомените бяха престанали да кървят и нищо не бе останало от тях, освен зараснали белези. Но умът й си оставаше размътен. Надеждата й се беше изчерпала.
Хеборик бързо ги поведе по криволичещите улици и улички на древния град, през къщи и сгради, и навсякъде, където се озовяха, се натъкваха на купища и купища мъртви тела — човешки, на превъплъщенци и на Т’лан Имасс, древни сцени на жестока битка. Откраднатото от Хеборик знание бе заседнало в ума на
