15.
Бог, тръгнал по земя на смъртни, оставя кървава диря.
— Кучешката верига — изръмжа морякът с мрачен и натежал като въздуха в трюма глас. — Ей на това му се вика проклятие, каквото човек не би пожелал и на най-омразния си враг. Колко, трийсет хиляди бежанци? Четиридесет? А на всичко отгоре сред тях и ония лигави благородници, дето все хленчат и врещят за това и онова. Бас слагам, че пясъкът в стъкленицата на Колтейн скоро ще изтече.
Калам сви рамене в сумрака, без да спира да опипва влажните греди. „Наречи един кораб «Рагстопър»1, и тревогите почват още преди да си вдигнал котвата.“
— Дотук оцеля.
Морякът, който трупаше балите с товара, спря.
— Глей ти! Три пети от трюма вече се натъпка, а храната и водата още не е дошла на борда. Корболо Дом, разправят, привикал Релой с армията му — добавил ги е към своите и стават… колко? Петдесет хиляди меча? Шейсет? Ще я спипа предателят оная верига при Ватар. И тогаз, с племената, дето идат от юг, аха, Беру да не дава дано, онова уикско псе речи го свършило. — Мъжът изпъшка, превит над поредната увита в зебло бала. — Тежко, да му се не… и не е празна мълва, да ти кажа. Онова леке от китова мас, дето се е нарекло Върховен юмрук, е надушило накъде духа вятърът — виж тук, печатът му е сложен на всичко. Червеят му с червей свива опашка с всичката си плячка. Че инак защо имперският ковчежник ще довтаса на борда, а? И двайсет морски пехотинци отгоре…
— Може и да си прав — разсеяно му отвърна убиецът. Още не беше напипал суха дъска.
— Та ти значи ще помагаш на нашия калафатар, а? Имаш ли си жена тука, в Ейрън? Бас слагам, че ти се ще да дойдеш с нас, а? Ама е вече много гъчкано, да ти кажа, с ковчежника и ония две пудри…
— Кои пудри?
— Бе, видях го единия да се качва на борда преди десет минути. Зализано едно като миша плюнка, префърцунено и лъха на благовония от десет крачки, ама колкото и цветен сок да му слагаш, гнилочът си е гнилоч, ако ме разбираш.
Калам се ухили в тъмното. „Не съвсем, дърт шомпол такъв, но горе-долу схващам.“
— А другият?
— Бас слагам, че е същият, само че не съм го видял още. Качил се с капитана, чух. Кълна се в кръвта на Седемте града, не е за вярване. Преди такованка, капитанът да ни измъкне от оная дупка на пристанището — дъх на Гуглата, като ти дойде едно отделение войници да ти иска „това било, онова било“, к’во му остава на човек, освен да ги шибнеш в търбусите, а? И десет крачки не бяхме слезли от кея — толкоз с отпуската на сухо.
— Предишната спирка коя беше?
— Фалар. Едни едри жени, с червена коса, гледат те изпод вежди и само мускул по тях, точно както най ги харесвам. Ех, добре си я изкарахме там.
— Товарът ви?
— Оръжия, пред флотата на Тавори. Цепехме вълните като плуг, да ти кажа — уж щеше да е същото чак до Унта. Ама тъпчи ги тия кълчища де, нали ти плащат!
Калам се изправи.
— Няма да стигне времето да се запуши добре навсякъде.
— То време не остава никога, но Беру да те благослови — направи, каквото можеш.
Убиецът се окашля.
— Прощавай, че трябва да ти го кажа, но май ме бъркаш с друг. Не съм от хората на калафатаря.
Морякът се спря с поредната бала.
— А?
Калам изтри ръце в наметалото си.
— Аз съм другата „пудра“.
От другия край на трюма му отвърна тишина, последвана от тихо мърморене и:
— Моля за извинение, сър.
— Няма нужда — отвърна убиецът. — Едва ли се случва често да завариш някой от пътниците да запушва тук дъските. Предпазлив човек обаче съм, пък и напоследък, уви, нервите ми са пообтегнати.
— Пропуска, вярно — каза морякът, — но капитанът държи трима души само на помпите. Щом дрънне камбаната, и си плюят на ръцете, сър. Капитанът, да знаете, си има една риза, дето му носи късмет.
— Видях я — отвърна Калам и прекрачи редицата сандъци, всички с печата на Върховния юмрук. Добра се до капака към палубата, хвана се за перилото на стълбата и спря. — Какво става с бунта в Саул?
— Става все по-горещо, сър. Благословени да са ония от морската пехота, че тоя път и шлеп няма да можем да надбягаме.
— Без ескорт?
— Пормквал е заповядал на флотата на Нок да държи това пристанище. Ще имаме прикритие поне докато не прекосим залива Ейрън и не излезем в морето Доджал Хейдинг.
Калам се намръщи, но си замълча. Качи се по стълбата на главната палуба.
„Рагстопър“ се поклащаше тежко, закотвен до имперската стоянка. Пристанищни хамали и хора от екипажа щъкаха по задачите си и му беше трудно да си намери място по-настрана от пътя им. Най-сетне зърна едно при кърмовия мостик, близо до руля, откъдето можеше да наблюдава какво става. От другата страна на широкия каменен кей стоеше привързан голям малазански транспортен кораб, високо над водата. Конете, които беше докарал от Кюон, бяха разтоварени преди около час, останали бяха само десетина пристанищни работници със задачата да приберат разфасованите останки от животните, непреживели дългия път. При такива загуби беше обичайно месото да се прибере и осоли, стига корабният касапин да го обяви за годно за ядене. Одраните кожи имаха безброй приложения на борда. За докерите оставаха главите и кокалите, а не липсваха и нетърпеливи купувачи, стълпили се от другата страна на имперската бариера.
Калам не беше виждал капитана от заранта, когато се качиха на борда, преди два дни. Бяха му показали малката каюта, платена от мистериозния Салк Елан за пътуването му, след което просто го оставиха да прави каквото намери за добре, докато капитанът се беше върнал, за да освободи тикнатия в дранголника си екипаж.
„Салк Елан… търпение нямам да се запозная с теб…“
Откъм трапа се чуха дрезгави гласове, Калам погледна натам и видя, че капитанът се качва на палубата. Придружаваше го някакъв висок изгърбен мъж на средна възраст с продълговато, болезнено мършаво лице, покрито с тъмносиня пудра според някаква отскорошна дворцова мода, и облечен в доста широко за тялото му напанско морско облекло. От двете му страни стоеше по един телохранител, и двамата — грамадни, със зачервени лица, полускрити зад рунтави черни бради и мустаци. Носеха шлемове с предпазител над носа, дълги плетени ризници и тълвари с широки остриета на кръста. Калам не можа да прецени произхода им. Телохранителите, както и господарят им, явно не се чувстваха много удобно върху леко поклащащата се палуба.
— Аха — чу се тих глас зад гърба му. — Това май трябва да е ковчежникът на Пормквал.
Сепнат, Калам се обърна и видя заговорилия го, небрежно облегнат на кърмовия парапет. „Като забиване с нож.“
