Помещението не беше много по-голямо от това на убиеца и беше почти празно. Минаха няколко минути, докато капитанът успее да намери три халби и да ги напълни с киселия местен ейл от една глинена кана. Без да вдига наздравица, той изгълта наведнъж половината си халба и отри пяната с опакото на ръката си. Очите му шареха нервно, без да се спрат на никой от двамата пред него.
— Правилата — заговори им с кисела физиономия, — са прости. Стоите настрана от ковчежника. Положението е… объркано. След като адмиралът е под арест…
Калам се задави с ейла и едва успя да изхрипти:
— Какво? По чия заповед?
Капитанът гледаше намръщено обущата на Елан.
— На Върховния юмрук, чия друга. Виждате ли, няма друг начин да задържи флотата в залива.
— Императрицата…
— Вероятно не знае. В града не е имало Нокът от няколко месеца — никой не знае защо.
— А отсъствието им — каза Елан — придава неоспорим авторитет на решенията на Пормквал, доколкото схващам.
— Повече или по-малко — съгласи се капитанът с поглед, фиксиран в една от напречните греди. Довърши ейла си и си наля още. — Във всеки случай личният ковчежник на Върховния юмрук е дошъл с писмена заповед, даваща му команден статут в това пътуване, което значи, че има правото да ми отнеме властта, ако така предпочете. Значи, макар да разполагам с имперска грамота, нито аз, нито корабът ми и екипажът всъщност не сме от имперския флот, което прави нещата, както вече казах, объркани.
Калам остави халбата си на масата.
— Точно срещу нас има един имперски транспортен кораб, готов е за тръгване също като нас. Защо, в името на Гуглата, Пормквал не е изпратил ковчежника си с товара му на него? По-голям е, пък и по-добре защитен е, в края на краищата…
— Така е. И всъщност е под командата на Върховния юмрук, и ще потегли за Унта скоро след нас, натоварен с домакинството на Пормквал и скъпоценните му расови жребци, което значи, че ще е претъпкан. По-лошото е, че е бавен, а Върховният юмрук иска да си прибере златото в мазетата на имението си в Унта колкото може по-скоро. „Рагстопър“ е бърз, когато потрябва. Е, това е всичко. Допивайте. Смятам да потеглим най-много до един час.
В коридора пред капитанската каюта Салк Елан поклати глава и измърмори:
— По-сериозен не можеше и да бъде.
Убиецът го изгледа.
— Какво имаш предвид?
— Този ейл беше ужасен. „Допивайте“, как пък не.
Калам се навъси.
— Нито един Нокът в града — интересно защо?
Спътникът му сви разсеяно рамене.
— Ейрън вече не е каквото беше, уви. Гъмжи от монаси, жреци и войници, тъмниците са пълни с невинни, докато фанатиците на Ша’ик — само най-умните от тях са останали живи, разбира се — сеят убийства и безредици. Разправят също, че и Лабиринтите вече не са каквото бяха, макар че, доколкото разбирам, ти знаеш за тях повече от мен. — Елан се усмихна.
— Това да не би да беше отговор на въпроса ми?
— А аз да не би да съм експерт по дейностите на Нокътя? Не само че никога не съм излизал на пътя на тези ужасни резачи на гърла, а и винаги съм се старал любопитството ми около тях да е грижливо подрязано. — Изведнъж лицето му светна. — Може пък ковчежникът да не преживее топлинния си припадък! Колко приятна мисъл!
Калам се обърна и тръгна към каютата си. Чу как Салк Елан въздъхна, след което продължи в обратната посока и се заизкачва по стълбата към палубата.
Убиецът притвори вратата зад себе си и се облегна на нея. „По-добре да влезеш в капан, който можеш да видиш, отколкото в невидим.“ Но и тази мисъл не го утешаваше много. Дори не беше сигурен, че изобщо има капан. Мрежата на Мебра беше голяма — знаел го беше винаги, а и самият той неведнъж се беше заплитал в нишките й. Нито имаше причина да мисли, че ерлитанският шпионин го е предал за доставката на Книгата на Дрижна — беше я предал в ръцете на самата Ша’ик, в края на краищата.
Салк Елан най-вероятно беше маг, а освен това създаваше впечатлението за човек, способен да се държи в бой. Не беше трепнал, когато телохранителят пристъпи срещу него с ръка на оръжието.
„И двете неща никак не ме успокояват.“
Убиецът въздъхна.
„А и познава лошия ейл, щом го опита…“
Когато изведоха породистите жребци на Върховния юмрук, се възцари суматоха. Изнервените коне блъскаха и събаряха коняри, докери, войници и пристанищни служители. Старшият на конюшните търчеше с крясъци насам-натам и се мъчеше да наложи някакъв ред, с което само усилваше бъркотията сред кипналата гмеж.
Жената, стиснала юздите на един великолепен жребец, се отличаваше само със зоркото си спокойствие и когато Старшият най-сетне успя да уреди товаренето, беше между първите, повела подопечното й животно по широката рампа на имперския транспортен съд. И макар Старшият да познаваше всички свои работници, както и всички поверени му коне, вниманието му беше дотолкова изопнато и разкъсано във всички посоки, че не можа дори да забележи, че жената и конят са му непознати.
Майнала беше видяла как „Рагстопър“ отплава два часа по-рано, след като на борда му се качиха двете отделения морски пехотинци в пълно снаряжение. Търговският кораб беше извлечен на буксир от вътрешното пристанище, преди да му разрешат да изпъне платна, придружен от две имперски галери, които щяха да му осигурят охрана, докато прекоси залива Ейрън. Четири подобни бойни кораба чакаха имперския транспорт на четвърт левга извън пристанището.
Десантната част на борда на имперския транспорт беше внушителна — цели седем отделения. Явно беше, че морето Доджал Хейдинг никак не е безопасно.
Жребецът на Калам замята глава, щом стъпи на главната палуба. Масивният люк, отвеждащ към трюма, представляваше всъщност подвижна платформа, вдигаща и спускаща се сантиметър по сантиметър. Качиха първите четири коня на нея.
Един побелял коняр, който стоеше до Майнала, изгледа и нея, и коня й.
— От последните покупки на Юмрука ли е?
Тя кимна.
— Великолепно животно — каза мъжът. — Добро око има Върховният юмрук.
„И нищо друго за коментар. Кучият син подготвя предстоящото си бягство съвсем показно и когато най- сетне напусне самият той, ще разполага с цяла флота бойни кораби за ескорт, несъмнено. Ех, Кенеб, за това ли трябваше да те доведем тук?“
„Махайте се от Ейрън“, беше казал Калам. Тя се бе постарала да убеди Селв в същото, преди да се сбогуват, но Кенеб вече бе включен в армейския строй. Към градския гарнизон на Блистиг. Нямаше да заминат никъде.
Майнала подозираше, че никога вече няма да ги види.
„И всичко това само за да тръгна по петите на един мъж, когото не разбирам. Мъж, когото дори не съм сигурна, че харесвам. Ех, жено, вече си достатъчно голяма за такова безразсъдство…“
Хоризонтът на юг бе като тънка сиво-зелена жилка, потръпваща сред облаците зной, издигащи се от пътя. Земята, проснала се пред тях, беше гола, осеяна с камъни, освен по разораната от коловози, осеяна с чирепи пътека на търговския керван, отклоняващ се от Имперския път.
Бойците от авангарда седяха неподвижно на конете си при кръстопътя. На изток и югоизток се простираше морският бряг, със селцата, градчетата и Свещения град Убарид. Небето в тази посока беше зацапано от пушеци.
Свит в седлото си, Дюйкър слушаше с останалите капитан Сълмър.
