покрай стената, за да стигне до страничната врата на ниската и невзрачна сграда на щаба. Вече достатъчно мокър, Дюйкър я заряза и предпочете да прекоси каменния двор направо към главния вход. Мимоходом забеляза, че мъжът, дошъл преди него, е направил същото. Следите издаваха кривокрака походка. Историкът се намръщи още повече.
Стигна до входа, където друг пазач го упъти към съвещателната зала. Когато приближи двукрилата врата, Дюйкър огледа пода за следи от човека пред себе си, но не видя. Явно онзи беше отишъл в някое друго помещение. Дюйкър сви рамене и отвори вратата.
Съвещателната зала беше с нисък таван, с неизмазани, но боядисани с бяла боя каменни стени. В средата й имаше дълга мраморна маса — изглеждаше странно непълна поради липсата на столове. Тук вече се бяха събрали Малик Рел, Кълп, Колтейн и още един уикски офицер. При влизането на историка всички се обърнаха и Рел вдигна вежди, леко изненадан. Явно не знаеше, че Колтейн е изпратил покана на Дюйкър. Дали пък намерението на новия Юмрук не беше да извади по този начин от равновесие влиятелния жрец, да му демонстрира съзнателно пренебрежението си? След миг историкът изхвърли от ума си тази мисъл. Това по-вероятно беше резултат от все още неорганизираното ново командване.
Столовете бяха махнати специално за това съвещание, както се виждаше от следите от краката им в бялата прах, слегнала се на пода. Неудобството да не знаеш как точно и къде да застанеш личеше както у Малик Рел, така и у Кълп. Джисталският жрец на Маел пристъпваше нервно от крак на крак, капчиците пот по челото му лъщяха на резкия блясък на фенерите, поставени на масата, и той криеше ръце в широките си ръкави. Кълп като че ли имаше нужда от стена, на която да подпре гръб, но явно не беше много сигурен как ще приемат уикците една такава небрежна поза.
Дюйкър се усмихна вътрешно, свали подгизналото си наметало и го окачи на една стара скоба за факла до вратата. После се обърна, за да се представи на новия Юмрук и на офицера, който стоеше от лявата му страна — навъсен ветеран с широко плоско лице, сякаш огънато навътре от белега, минаващ диагонално от лявата страна на челюстта му до дясната страна на челото.
— Аз съм Дюйкър — заговори историкът. — Имперски историк. — Довърши представянето с полупоклон. — Добре сте дошъл в Хисар, Юмрук. — От толкова близо се виждаше съвсем ясно колко загрубял е бойният главатар на клана на Враната след четиридесетте години из севера на Уикските равнини на Кюон Тали. Дългото му безизразно лице беше покрито с бръчки: дълбоки резки се спускаха около тънката широка уста, имаше и следи от често примижаване в ъгълчетата на тъмните му хлътнали очи. Мазните дълги плитки се спускаха по раменете му, отрупани с фетиши и пера от врани. Беше висок, облечен в очукана плетена ризница върху кожената риза, с наметало от пера на врани, провиснало от широките му рамене отзад до сгъвките на коленете. Носеше коннически гамаши, стегнати със сухи черва отвън по бедрата. Изпод лявата му мишница стърчеше роговата дръжка на дълъг нож.
В отговор на думите на Дюйкър той леко килна глава на една страна.
— Когато те видях последния път — заговори главатарят с дрезгав уикски акцент, — лежеше трескав на нара на самия император и се канеше да се вдигнеш и да минеш през Портите на Качулатия. — Замълча. — Бълт беше младият воин, чиято пика те разпра, и за това му усилие един войник, Дужек, целуна лицето му с меча си. — Колтейн бавно се извърна и се усмихна на белязания с грозния белег уикски воин.
Все така навъсен, прошареният конник изгледа ядосано Дюйкър, после поклати глава и изду гърди.
— Помня един невъоръжен мъж. Липсата на оръжия в ръцете му обърна пиката ми едва в последния миг. Помня меча на Дужек, който отне красотата ми още докато конят ми захапваше ръката му и скърши костта. Помня, че Дужек изгуби ръката си под сатъра на резача, защото се беше усмърдяла от дъха на коня ми. Между нас казано, аз загубих в свадата, понеже загубата на една ръка с нищо не увреди славната кариера на Дужек, докато загубата на красотата ми ме остави с единствената жена, която вече си имах.
— И не беше ли сестра ти, Бълт?
— Беше, Колтейн. И сляпа при това.
Двамата уикци замълчаха, единият начумерен, другият — навъсен.
От другата страна Кълп изсумтя, някак приглушено. Дюйкър повдигна вежда.
— Съжалявам, Бълт. Макар да бях в битката, така и не видях Колтейн, нито теб. Все едно, не забелязвам да си изгубил много от красотата си.
Ветеранът кимна.
— Човек трябва да гледа внимателно, вярно е.
— Може би — намеси се Малик Рел — е време да прекратим с учтивостите, колкото и да са забавни, и да започнем съвета.
— Когато стана готов — отвърна небрежно Колтейн, без да откъсва погледа си от Дюйкър.
Бълт изсумтя.
— Кажи ми, историко, какво те вдъхнови тогава да влезеш в битката без оръжия?
— Може да съм ги изтървал в суматохата.
— Но не си. Не носеше нито колан, нито ножница, даже щит не носеше.
Дюйкър сви рамене.
— Щом трябва да записвам делата на Империята, трябва да съм в центъра на събитията, нали така?
— Ще проявиш ли същата безразсъдна ревност и докато записваш делата под командата на Колтейн?
— Ревност? О, да. Колкото до безразсъдството — въздъхна той, — уви, куражът ми не е като някога. Напоследък си обличам броня, когато присъствам на сражение, и къс меч си взимам, и щит. И шлем. Обкръжен съм от телохранители и стоя поне на една левга от центъра на битката.
— Годините са ти донесли мъдрост — каза Бълт.
— Боя се, че недостатъчно — отвърна бавно Дюйкър. — В някои неща. — Обърна се към Колтейн. — Би било твърде дръзко от моя страна, Юмрук, да ви давам съвети на това съвещание.
Погледът на Колтейн се плъзна към Малик Рел.
— И се боиш, че ще кажеш неща, които няма да ми харесат. Може би, че като чуя такива неща, ще заповядам на Бълт да довърши задачата с убийството ти. Това ми говори много за положението в Ейрън.
— Малко знам за това — каза Дюйкър и усети как потта се стича по гърба му под туниката. — Но за вас още по-малко, Юмрук.
Лицето на Колтейн остана все така безизразно. Дюйкър неволно си помисли за кобра, която бавно се надига пред него, немигаща и студена.
— Един въпрос — намеси се Малик Рел. — Съветът започна ли?
— Още не — бавно отвърна Колтейн. — Чакам да дойде магьосникът ми.
Дюйкър усети, че гърлото му е пресъхнало. Окашля се и рече:
— Не беше ли заповядала императрицата — още в първата си година на трона — уикските магьосници да бъдат, ъъ, изкоренени? Не последва ли веднага след това масова екзекуция? Имам някакъв спомен с външните стени на Унта, покрити с…
— Много дни изтекоха, докато умрат — каза Бълт. — Увиснали на железните шипове, докато враните дойдат да приберат душите им. Водехме децата си до градските стени да видят племенните ни старейшини, чийто живот ни беше отнет по заповед на жената с късата коса. Оставихме белези в паметта им, за да се запази истината жива.
— Императрица — промълви Дюйкър, вгледан в лицето на Колтейн, — на която сега служите.
— Късокосата жена нищо не знае за уикските обичаи — каза Бълт. — Враните, които отнесоха със себе си най-великите души на старите ни магьосници, се върнаха при народа ни, за да изчакат всяко ново раждане, и така силата на старейшините ни се върна при нас.
Един страничен вход, който Дюйкър не беше забелязал досега, се открехна. В стаята пристъпи висока кривокрака фигура, с лице, скрито в сянката на гугла с козя глава, която сега падна назад и разкри гладкия лик на момче, не повече от десетгодишно. Тъмните млади очи срещнаха погледа на историка.
— Това е Сормо Е’нат — каза Колтейн.
— Сормо Е’нат беше стар и беше екзекутиран в Унта — сопна се Кълп. — Беше най-могъщият от магьосниците ви. Императрицата лично се погрижи да го убият. Казват, че издъхнал на стената чак след
