Дюйкър беше роден в равнините на Дал Хон и тъмната му кожа беше също като на местен дебрали; носеше морското наметало телаба на презморски търговец от островния град Доусин Пали и говореше езика без никакъв акцент. Като чу разпаленото твърдение на тапу, Дюйкър се ухили.
— Като за кучешко, толкова щеше да е, тапухарал. — Измъкна от кесията си два местни полумесеца — равностойността на един „отрязък“ от имперската джаката. — А ако си въобразяваш, че мезла си пилеят щедро сребърниците на острова, значи си голям глупак!
Тапуто го погледна притеснено, смъкна от единия шиш сочна мръвка и две меки кехлибарени клъбца плод и ги уви с листа.
— Пази се от шпионите на мезла, доусий — промърмори той. — Думите могат да се кривят.
— Думите са им единственият език — отвърна презрително Дюйкър и прие храната. — Вярно ли е, че някакъв нашарен с белези варварин командва сега армията на мезла?
— Човек с демонско лице, доусий. — Тапуто поклати глава. — Даже мезла се боят от него. — Прибра в джоба си двата полумесеца и го остави, вдигнал отново шишовете над главата си. — Ярешко е, не е куче!
Дюйкър си намери едно кътче до стената на шатрата, където да подпре гръб, и загледа човешкото гъмжило, докато ядеше храната си по местния обичай — бързо и немарливо. „Всяко ядене е последното ти“ — тази фраза включваше цялата житейска философия на Седемте града. Мазнина оцапа лицето му и закапа от пръстите му. Историкът пусна листата на калния под и докосна ритуално челото си в забранения вече жест на благодарност към Фалах’д, чиито кокали гниеха в мръсната тиня на залива Хисар. Очите му се спряха на един кръг старци оттатък комарджиите и той се приближи до тях, като бършеше длани в бедрата си.
Събирането означаваше Кръг на сезоните, в който двама прорицатели, седнали един срещу друг, говореха на символичния език на откровението със сложния танц на жестовете. След като си намери място в кръга зрители, Дюйкър видя прорицателите в кръга. Единият беше престарял шаман — сбръчканото, обрасло със сребриста брада лице го издаваше, че е от племето семк. Срещу него седеше момче на около петнайсет години. На мястото на очите на момчето се виждаха две тъмни дупки с незаздравяла още тъкан. Тънките му крайници и издутият корем издаваха напреднал стадий на недохранване. Дюйкър инстинктивно осъзна, че момчето сигурно е изгубило семейството си по време на завоеванието на Малазан и сега живее някъде по задните улички на Хисар. Организаторите на Кръга го бяха намерили, защото беше добре известно, че духовете често проговарят чрез такива изстрадали души.
Напрегнатата тишина, възцарила се между зрителите, подсказа на историка, че в това пророкуване има сила. Макар и сляпо, момчето се движеше така, че винаги да остава с лице срещу прорицателя семк, който на свой ред бавно танцуваше по покрития с бял пясък кръг в абсолютно мълчание. Двамата вдигаха длани един срещу друг и описваха шарки във въздуха.
Дюйкър сръга мъжа до себе си и прошепна:
— Какво предсказаха?
Местният, нисък и набит, с белезите на стар хисарски ветеран, зле прикрити под опърлената кожа, му изсъска предупредително:
— Духа на самата Дрижна, ни повече, ни по-малко. Ръцете им очертаха тялото му — дух, който всички тука видяха, призрачно обещание за огън.
Дюйкър въздъхна.
— Жалко, че го изтървах.
— Ще го… Гледай! Пак почва.
Историкът загледа как виещите се ръце на двамата прорицатели сякаш се стегнаха около някаква невидима фигура, като оставяха след себе си смътна червена светлина. Сиянието напомняше за човешко тяло и това тяло бавно започна да се откроява, да става все по-плътно. Жена, чиято плът беше огън. Тя вдигна ръце нагоре и нещо подобно на желязо блесна на китките й, и танцьорите станаха трима, щом тя се завъртя и се закърши между двамата прорицатели.
Момчето изведнъж отметна глава назад и думите заизлизаха от широко отворената му уста като стържене на камък.
— Два гейзера кипнала кръв! Един срещу друг. Кръвта е същата, двамата са същите, и солени вълни ще умият бреговете на Рараку. Свещената пустиня помни миналото си!
Жената привидение изчезна. Момчето залитна и рухна напред, тупна като дъска на пясъка. Семкският прорицател коленичи до него и сложи ръка на главата му.
— Върна се при семейството си — промълви старият шаман сред възцарилата се в кръга пълна тишина. — Милостта на Дрижна, най-редкият от даровете, беше даден на това дете.
Коравите туземци се разплакаха, някои се смъкнаха на колене. Потресен, Дюйкър се отдръпна, а кръгът бавно се сви. Той примига да махне потта от очите си и усети, че някой го наблюдава. Срещу него, в другия край на шатрата, стоеше непознат, загърнат в черна кожа, с нахлузена на главата качулка с козя глава, която скриваше лицето му в сянка. След миг непознатият се извърна настрани. Дюйкър бързо тръгна да излезе.
Седемте града бяха хилядолетна цивилизация, напоена с мощта на древността, в която някога асценденти бяха стъпвали по всяка диря на търговските кервани, по всяка пътечка, по всеки път, изгубен сред забравените от векове старини. Разправяха, че пясъците навяват мощ с шепота на теченията си, че всеки камък тук е пропит с магия като кръв и че под всеки град лежат руините на безчет други градове, по- стари градове, градове, датиращи чак от Първата империя. Разправяха, че всеки град се е въздигал върху гърбовете на призраци, че субстанцията на духове се е утаила на дебели пластове от потрошени кости; че всеки от тези градове вечно ридае под улиците, вечно се тресе от смях, вика, продава и разменя стока, и вдишва първия дъх, който носи живот, и последния, предшестващ смъртта. Сънища витаеха под улиците, мъдрост и глупост, страхове и гняв, скръб, страст, любов и люта омраза.
Историкът излезе под дъжда, напълни дробовете си с чистия студен въздух и се загърна в наметалото си.
Завоеватели можеха да съкрушат крепостните стени на един такъв град, можеха да избият всяка жива душа вътре, да запълнят всяко имение и всяка къща, и всеки дюкян със свои хора, и въпреки това да наложат господството си само над най-тънката повърхност на града, кожата на настоящето, и все някога щяха да бъдат съборени от духовете, обитаващи дълбините му, докато те самите не се превърнат в поредния мигновен пласт, един от многото. „Този враг никога няма да можем да надвием — помисли Дюйкър. — И все пак историята разказва за онези, които са готови да се опълчат срещу този враг, отново и отново. Победата навярно се постига не в надделяването над врага, а в сливането с него, в превръщането в едно цяло.“
„Императрицата е изпратила поредния Юмрук, за да съкруши неумолимите векове на тази земя. Дали е изоставила Колтейн, както подхвърлих на Малик Рел? Или го е задържала в тила, за да е в готовност, като оръжие, изковано и наточено за някоя конкретна задача?“
Дюйкър излезе от лагера, присвит под поройния дъжд. Пред очите му се извисиха портите на Имперския щаб. През следващия час спокойно можеше да подири отговори на някои от въпросите си, като се срещне лице в лице с Колтейн от клана на Враната.
Нагази в разровения път — ботушите му зажвакаха в калните локви и изровените от коне и фургони коловози — и се изкачи по калния склон към караулката пред портата.
— Никакви петиции днес, доусий — спря го един от малазанските войници. — Пробвай утре.
Дюйкър разкопча наметалото си и го разтвори, за да покаже имперската диадема, закачена на туниката му.
— Юмрукът е свикал съвет, нали?
Двамата войници отдадоха чест и отстъпиха. Този, който беше заговорил, се усмихна извинително.
— Не знаехме, че сте с другия.
— Кой е другият?
— Дойде преди няколко минути, историко.
— А, да.
Дюйкър кимна на двамата мъже и влезе. Каменният под на прохода между стените още пазеше калните следи на два крака. Намръщен, той продължи и влезе в двора. Покритата пътека продължаваше наляво
