Калам се беше намръщил.
— Тук в Кансу не би трябвало да има нищо. Виж, в Падината на Търсача се въди денрабъ, разбира се.
— Денрабъ! О, колко ме успокои, Калам. Ами да, как не!
— Някакво морско влечуго ли е това? — попита Крокъс.
— Представи си стоножка, дълга осемдесет разтега — отвърна Фидлър. — Увива се както около китове, така и около кораби, издишва всичкия си въздух през люспестата си кожа, потъва като камък и отнася плячката си на дъното.
— Те са рядкост — рече Калам — и в плитки води не са се мяркали никога.
— Досега — промълви с тревога Крокъс.
Денрабъ се показа изведнъж на повърхността сред летящите риби, замята глава наляво и надясно и огромната му уста залапа десетки от ятото. Ширината на главата на създанието беше огромна, поне десет разтега. Сегментираната му люспеста броня беше тъмнозелена и покрита с рапани. На всеки сегмент се открояваха по два дълги хитинови крайника.
— Осемдесет разтега, а? — изсъска Фидлър. — Освен ако не го срежеш на две.
Калам се надигна при кърмата.
— Бъди готов с платното, Крокъс. Ще бягаме. На запад.
Фидлър избута скимтящия Моби от скута си, отвори кожената си торба, измъкна арбалета и започна да го развива с разтреперани ръце.
— Ако реши, че изглеждаме вкусни, Калам…
— Знам — избоботи убиецът.
Фидлър бързо сглоби желязното оръжие, вдигна глава и срещна ококорения поглед на Апсалар. Лицето й беше пребледняло. Сапьорът й смигна.
— Имам една изненада, ако ни подгони, момиче.
Тя кимна.
— Помня…
Денрабъ ги беше видял. Свърна встрани от стадото летящи риби и зацепи през вълните право към тях.
— Това не е обикновен звяр — промълви Калам. — Надушваш ли каквото надушвам аз, Фидлър?
„Люто и горчиво.“
— Дъх на Гуглата! Това е соултейкън!
— Какво? — зяпна Крокъс.
— Превъплъщенец — обясни Калам.
Стържещ глас изпълни ума на Фидлър. Израженията на спътниците му подсказаха, че го чуват и те: „Смъртни, за жалост станахте свидетели на пътя ми.“
Сапьорът изсумтя. Създанието съвсем не изглеждаше да съжалява.
То продължи: „Заради това трябва всички да умрете, макар че няма да озлочестя плътта ви, като ви изям.“
— Колко мило — измърмори Фидлър и нагласи масивната стрела в жлеба на арбалета. Железният й връх бе заменен с голяма колкото ябълка глинена топка.
„Поредната загадъчно изгубила се рибарска барка — продължи с насмешка соултейкън. — Уви.“
Фидлър се добра до кърмата и се присви до Калам. Убиецът се извърна с лице към денрабъ, без да изпуска щурвала.
— Соултейкън! Върви си по пътя, минаването ти не ни интересува!
„Ще бъда милостив и ще ви убия бързо.“ Съществото се понесе към барката право откъм кърмата, цепеше водата като кораб с остър кил. Челюстите му бяха зейнали.
— Предупредиха те — каза Фидлър, надигна арбалета, прицели се и стреля. Стрелата полетя към зейналата паст на чудовището. Бърз като мълния, денрабъ я захапа, тънките му, остри като коси зъби се врязаха в металната дръжка, пръснаха глинената топка и освободиха прахообразната смес под глината. Контактът с въздуха доведе до оглушителен взрив, който пръсна главата на съществото.
Късчета череп и сива плът се разлетяха над водата. Възпламенителната прах подпалваше всичко, до което се докоснеше, и вдигаше със съсък горещи гейзери. Инерцията докара обезглавеното тяло на четири разтега зад кърмата, преди то да се обърне, да се хлъзне бавно надолу и да се скрие от погледите им. Над вълните се понесе пушилка.
— Нещо не улучи с рибарите — каза Фидлър, докато сваляше оръжието си.
Калам отново се настани при кърмата и насочи барката по стария курс на юг. Във въздуха надвисна непривична тишина. Фидлър разглоби арбалета и пак го уви в мазния плат. Върна се на мястото си по средата на барката, а Моби се присламчи в скута му. Той въздъхна и го почеса зад ухото.
— Е, Калам?
— Не съм сигурен — призна си убиецът. — Какво ли е довело един соултейкън в морето Кансу? И защо искаше минаването му да остане в тайна?
— Ако Бързия Бен беше тук…
— Ама не е, Фид. Загадка, с която ще трябва да се примирим и да се надяваме, че няма отново да се сблъскаме с нея.
— Смяташ ли, че е свързано с…?
Калам се навъси.
— Не. Едва ли.
— С какво да е свързано? — попита настойчиво Крокъс. — За какво си говорите двамата?
— Просто разсъждаваме — каза Фидлър. — Соултейкън се беше отправил на юг. Също като нас.
— Е, и?
Фидлър сви рамене.
— Е, и… нищо. Просто така. — Изплю се отново във водата и се смъкна на седалката. — От тая възбуда забравих за морската си болест. Сега възбудата мина и пак ми прилоша, проклятие!
Всички си замълчаха, макар навъсената физиономия на Крокъс да подсказваше на сапьора, че няма да остави темата задълго.
Вятърът ги тласкаше здраво на юг. След по-малко от три часа Апсалар каза, че вижда суша напред, а четиридесет минути по-късно Калам насочи барката успоредно на крайбрежието на Ерлитан, на половин левга от брега. Поеха на запад покрай обраслия с кедри стръмен рид. Денят бавно започна да гасне.
— Конници — каза Апсалар. — Ето там.
Фидлър вдигна ръка над очите си и загледа колоната ездачи по крайбрежния път.
— Аз ги броя шест — каза Калам. — Вторият…
— Носи имперски флаг — довърши вместо него Фидлър, сгърчил лице от неприятния вкус в устата си. — Вестоносец и охрана пиконосци…
— Тръгнали са за Ерлитан — добави Калам.
Фидлър се обърна и се вгледа в тъмните очи на ефрейтора. „Беда. Може би.“
Казаха си го мълчаливо, опит от дългите години воюване рамо до рамо.
— Нещо лошо ли? — попита Крокъс. — Калам? Фидлър?
„Рязко е момчето.“
— Трудно е да се каже — промърмори Фидлър. — Че са ни видели, видели са ни, но какво са видели? Четирима рибари в една барка, някое семейство от Скрей, запътило се към пристанището да вкуси малко цивилизация.
— Има едно селце, малко напред — обади се Калам. — Крокъс, отваряй си очите за едно тясно заливче и река, с плаж без донесени от прилива дървении — селцето е прилепено към рида, навътре в сушата. Какво ще кажеш за паметта ми, Фид?
— Като за туземец е добра, а ти си точно такъв. Колко далече е от града?
— Десет часа пеш.
— Толкова близо?
— Толкова.
Фидлър замълча. Имперският вестоносец и конната му стража се скриха от погледа — завиха на юг към
