— Вашето какво в кое?
— Огладеното кокалче, като в играта на кокалчета — добрият комарджия винаги си държи едно огладено кокалче, да мами при хвърлянията, ако ме разбираш добре. Колкото до „дупката“, това е Лабиринтът на Бързия Бен — това, което може да го докара до Калам, докато ти тупне сърцето веднъж, колкото и далече да е. Е, Крокъс, вече го знаеш — Калам ще направи опит, но ще трябва да се измисли как, подготовка трябва. А това започва оттук, в Седемте града. Искаш ли Даруджистан да си остане завинаги свободен, императрица Ласийн трябва да умре.
Крокъс бавно се смъкна на седалката.
— Но защо Седемте града? Императрицата не е ли в Кюон Тали?
— Защото — отвърна му Калам, докато насочваше барката към малкия залив, — защото, момко, Седемте града скоро ще се вдигнат.
— Какво искаш да кажеш?
— Въстание — озъби му се убиецът.
Фидлър се обърна и огледа вонящата на тиня блатна растителност по брега. „А това — каза си наум и ледена ръка стисна стомаха му — е точно тази част от целия план, която най-много мразя. Да хукнем подир някоя дивашка идея на Бързия Бен и всичко да лумне в пожарища.“
След минута барката зави и селото се показа пред очите им — няколко пръснати колиби от плетени пръти и кал около извита пясъчна ивица и изтеглени на брега малки лодки. Щом килът заседна в пясъка, Фидлър скочи на брега. Събудилият се Моби се беше вкопчил с четирите си лапички отпред за ризата му. Без да обръща внимание на жалните му врясъци, Фидлър бавно се изправи и разкърши рамене.
— Е — въздъхна той, щом първите селски псета притичаха да известят пристигането им, — почна се.
2.
До ден-днешен не е трудно да се пренебрегва фактът, че във Върховното командване в Ейрън гъмжеше от предателства, разногласия, съперничества и злонамереност… Твърдението, че (Върховното командване в Ейрън) е било в неведение за подводните течения из страната е в най-добрия случай наивно, а в най- лошия — изключително цинично…
Охреният отпечатък на длан се отмиваше от дъжда, стичаше се на кални струйки надолу по мазилката между печените тухли. Присвит под рукналия нечакано порой, Дюйкър гледаше как отпечатъкът бавно се стапя и съжаляваше, че денят не беше започнал сух, та да може да се натъкне на този знак преди дъждът да го заличи, да може да добие някаква представа за ръката, която го бе отбелязала тук, на външната стена на стария дворец на Фалах’д, в самото сърце на Хисар.
Многобройните култури на Седемте града гъмжаха от символи, таен пиктографски език на загадъчни и неясни намеци, носещи злокобна тежест за местните. Такива символи из града оформяха сложен диалог, който никой малазанец не можеше да разбере. Бавно, през многото месеци, откакто беше отседнал тук, Дюйкър бе започнал да осъзнава опасността, криеща се зад това тяхно невежество. С наближаването на Годината на Дрижна символи като този цъфваха в хаотично обилие и всяка стена във всеки град се превръщаше в свитък, покрит с таен код. Вятърът, слънцето и дъждът гарантираха тяхната нетрайност, зачистваха писалищната плочка, за да е готова за следващото послание.
„А изглежда, имат много да си кажат напоследък.“
Дюйкър се размърда, за да се освободи от напрежението, стегнало врата и раменете му. Предупрежденията му към Върховното командване, изглежда, попадаха в глухи уши. В тези символи се забелязваше шаблон, а като че ли единствено той от всички малазанци проявяваше някакъв интерес да разгадае кода или поне да признае рисковете за външните от това упорито безразличие.
Придърпа качулката над главата си, за да опази колкото може лицето си сухо, и дъждовната вода се застича през широките ръкави на наметалото му. И последната следа от отпечатъка се беше отмила. Той изсумтя и тръгна.
Водата се стичаше на дълбоки до глезените му вади по покритите с каменни плочи склонове под дворцовите стени и се изливаше в плитките канавки, пресичащи всяка уличка и кръстовище из града. Стрехите надвисваха в мрачно униние над малките дюкянчета. От хладните сенки на дупките, които трябваше да минат за фасади на дюкяните, търговците навъсено проследяваха Дюйкър с очи.
Освен окаяните магарета и рядко по някое подгизнало и подвило опашка улично псе, улиците общо взето бяха празни. Дори с рядкото странично течение от Саулско море Хисар си беше град, възникнал от сухите степи и пустини на континента. Макар и пристанищен, а сега — главна десантна база на Империята, градът, както и жителите му, преживяваха, обърнали духовно гръб на морето.
Дюйкър остави зад гърба си малкия плътен кръг древни постройки и тесните улички, обкръжаващи дворцовата стена, и излезе на Колонадата на Дрижна, изпънала се като копие през самата сърцевина на Хисар. Дърветата гулдинда от двете страни на платното за впрягове на Колонадата се полюшваха, дъждът плющеше по широките им охрени листа. От двете страни се простираха градини на заможни имения, повечето неоградени и открити за възхищението на градските тълпи. Поройният дъжд беше смъкнал цветята от храстите, беше привел дребните дръвчета и бе оцапал каменните алеи с петна от бяло, червено и розово.
Историкът се присви, понеже усилилият се вятър притисна наметалото му плътно от дясната му страна. Водата на устните му беше с вкус на сол — единственият признак за разбушувалото се море на хиляда крачки вдясно. Там, където улицата, наречена „Бурята на Апокалипсиса“, се стесни изведнъж, платното за впрягове се превърна в разкалян коловоз от потрошени плочи и строшени парчета грънци, а високите царствени орехи отстъпиха място на пустинни трънаци. Промяната бе толкова рязка, че Дюйкър ненадейно се озова нагазил до прасците в мръсната вода, преди да е усетил, че е стигнал до границата на града. Примижа срещу дъжда и погледна нагоре.
Вляво от него, замъглена зад водната пелена, се изпъваше каменната стена на Имперския щаб. Иззад високата укрепена стена към небето лениво се вдигаха струи сив дим. Вдясно и много по-близо безразборно бяха струпани кожени шатри, коне, камили и коли — лагер на търговски керван, наскоро пристигнал от Сиалк Одан.
Дюйкър придърпа наметалото още по-плътно заради вятъра и свърна към лагера. Дъждът бе толкова силен, че прикри шума от стъпките му за керванските кучета, щом навлезе в тясната кална пътека между опънатите шатри. На една от пресечките Дюйкър спря. Платното на голямата, боядисана в меден цвят шатра точно срещу него беше обилно покрито с изрисувани символи. От процепа на входа струеше дим. Той се поколеба само за миг, преди да отметне платнището и да влезе.
Спря да изтръска наметалото си. Блъсна го рев от звуци, понесли се на тежки вълни в знойния спарен въздух. Викове, ругатни и гръмки смехове от всички страни, въздух, изпълнен с миризмата на дъранг и тамян, на печени меса, вкиснало вино и сладникав ейл — всичко това обгърна Дюйкър, докато очите му се мъчеха да поемат цялата гледка. Вляво от него, където се бяха струпали десетина комарджии, в глинените чаши дрънчаха монети; точно пред него един тапу газеше ловко през тълпата, понесъл в двете си ръце дълги четири стъпки железни шишове с печени мръвки и плодове. Дюйкър извика на тапуто и вдигна ръка, за да привлече погледа му. Продавачът бързо се приближи.
— Ярешко е, кълна се! — викна тапуто на крайбрежния език на Дебрал. — Яре е, не е куче, доусий! Сам го помириши! И да платиш само един отрязък за толкова вкусна стока! Щеше ли да платиш толкова малко в Доусин Пали?
