— Кой беше Върховен юмрук преди него? — попита Бълт.
— Картерон Кръст, който се удави една нощ в залива Ейрън.
Кълп изсумтя.
— Кръст можеше да плува пиян през ураган, но ето, че се удави също като брат си Урко. И двете тела не бяха намерени, естествено.
— Тоест?
Кълп се ухили на Бълт, но си замълча.
— И Кръст, и Урко бяха от хората на императора — обясни Дюйкър. — Изглежда, ги сполетя същата участ като повечето съратници на Келанвед, в това число Ток-старши и Амерон. Техните тела също не бяха намерени. — Историкът сви рамене. — Стара история. И забранена, между другото.
— Допускате, че са били убити по заповед на Ласийн — каза Бълт, оголил проядените си зъби. — Но представете си обстоятелство, при което най-способните командири на Ласийн просто… изчезват. И я оставят изолирана, в отчаяна нужда от способни хора. Забравяте, историко, че преди Ласийн да стане императрица, тя беше близка приятелка с Кръст, Урко, Амерон, Дасем и другите. Представете си как е сама сега и още усеща раните от това изоставяне.
— А не можеше ли да допусне, че убийството на другите й близки приятели — Келанвед и Танцьора — ще повлияе на приятелството й с тези командири? — Дюйкър поклати глава, усетил горчивината в гласа си. „Бяха и мои приятели.“
— Някои грешки в преценките никога не могат да бъдат поправени — отвърна Бълт. — Императорът и Танцьора бяха способни завоеватели, но бяха ли способни владетели?
— Никога няма да го разберем — отсече Дюйкър.
Уикският воин въздъхна.
— Няма, но ако е имало някой близък до трона, способен да предвиди какво предстои, то това е била Ласийн.
Колтейн отново се изплю на пода.
— Това е всичко, което може да се каже по въпроса, историко. Запишете думите, които се изрекоха тук, стига да не ви се сторят прекалено горчиви. — Извърна се към смълчалия се Сормо Е’нат и го изгледа намръщено.
— Дори да се задавя с тях — отвърна Дюйкър, — все едно ще ги запиша точно. Иначе не бих могъл да се наричам историк.
— Ваша работа. — Погледът на Юмрука си остана прикован в Сормо Е’нат. — Кажете ми, историко, с какво толкова държи този Малик Рел Пормквал в ръцете си?
— Съжалявам, но не знам, Юмрук.
— Разберете го.
— Искате да стана шпионин?
Колтейн се обърна към него с тънка усмивка.
— А какъв бяхте в онази шатра на търговците, Дюйкър?
Дюйкър се намръщи.
— Това означава да отида в Ейрън. Не мисля, че Малик Рел ще приеме радушно присъствието ми на вътрешните съвети. Не и след като станах свидетел на унижението му тук. Всъщност сигурен съм, че вече ме е белязал за свой враг, а неговите врагове имат навика да изчезват.
— Аз няма да изчезна — заяви Колтейн. Пристъпи към него, протегна ръка и стисна рамото на историка. — Тогава ще пренебрегнем Малик Рел. Ще бъдете включен в личния ми състав.
— Както заповядате, Юмрук — отвърна Дюйкър.
— Съветът приключи. — Колтейн се извърна към магьосника си. — Сормо, ти ще ми опишеш това ваше сутрешно приключение… по-късно.
Магьосникът се поклони.
Дюйкър взе наметалото си и напусна залата, последван от Кълп. Щом вратите зад тях се затвориха, историкът дръпна кадровия маг за ръкава.
— Трябва да поговорим. Насаме.
— Повторихте ми мисълта — отвърна Кълп.
Намериха някаква стая, задръстена с потрошени мебели. Кълп затръшна вратата, заключи, обърна се към Дюйкър и го изгледа вбесено.
— Тоя изобщо не е човек — животно е и гледа на всичко като животно. А Бълт — Бълт само чете зъбенето и вдигнатите вежди на началника си и ги облича в думи — никога не бях чувал толкова речовит уикец като тоя грозник.
— Явно Колтейн има много неща за казване — отвърна сухо Дюйкър.
— Подозирам, че жрецът на Маел вече замисля как да си отмъсти.
— Да. Но това, което ме потресе, беше защитата на императрицата от Бълт.
— Приемаш ли аргумента му?
Дюйкър въздъхна.
— Това, че съжалява за действията си и че вече чувства изцяло самотата на властта? Възможно е. Интересно, макар че отдавна е без значение.
— Как мислиш, Ласийн вярва ли на тези уикски диваци?
— Колтейн беше поканен на аудиенция при императрицата и допускам, че Бълт е бил пришит като кръпка до господаря си — но какво е станало между тях в личните покои на Ласийн си остава неизвестно. — Историкът сви рамене. — Бяха подготвени за Малик Рел, това поне е ясно. А ти, Кълп, какво мислиш за този млад чародей?
— Млад ли? — Кадровият маг се смръщи. — Това момченце има аурата на столетник. Успях да надуша в него ритуалното изпиване на кобилешка кръв, а този ритуал издава Желязното време на един магьосник — последните няколко години от живота му, най-голямото избуяване на силата му. Не го ли видя? Метна стреличка по жреца и си замълча, за да изчака ефекта.
— Но ти заяви, че всичко е лъжа.
— Не е нужно Сормо да знае колко е чувствително обонянието ми и ще продължа да се отнасям с него като с момче, натрапник. Ако имам късмет, няма да ми обърне внимание.
Дюйкър се поколеба. Вдиша дълбоко — въздухът беше застоял и вкиснал, с вкус на прах — и накрая промълви:
— Кълп?
— Да, историк? Какво искаш от мен?
— Няма нищо общо с Колтейн, нито с Малик Рел или Сормо Е’нат. Трябва ми съдействието ти.
— За какво?
— Искам да освободя един затворник.
Веждите на мага се вдигнаха.
— От тъмницата на Хисар? Нямам вземане-даване с хисарската стража, историко.
— Не, не е в градската тъмница. Става дума за имперски затворник.
— Къде го държат този затворник?
— Продаден е в робство, Кълп. В мините на Отатарал.
Кадровият маг зяпна.
— В името на дъха на Гуглата, Дюйкър, и искаш помощта на маг? Допускаш, че доброволно ще се приближа до тези мини? Отатарал унищожава магията, побърква маговете…
— Ще си на една рибарска лодка край брега на острова — прекъсна го Дюйкър. — Обещавам ти, Кълп.
— Да взема затворника и после какво, да греба като луд, подгонен от някоя доусийска галера?
Дюйкър се ухили.
— Нещо такова.
Кълп хвърли поглед към заключената врата, после огледа потрошените вещи из стаята все едно, че ги виждаше за първи път.
— Коя стая беше това?
— Кабинетът на Юмрук Торлом — отвърна Дюйкър. — Където я намери убиецът на Дрижна онази
