— Съгласен съм, историко. Но мнението ми няма никаква стойност…
— А моето по-добре да го нямах — отвърна Дюйкър.
Блистиг спря и го изгледа.
— Ти поддържаш ли решението на Върховния юмрук за атака?
— В името на Гуглата, не!
— Защо?
— Защото не знаем колко са отвън. По-разумно е да изчакаме Тавори, а още по-разумно — да оставим Корболо да хвърли воините си срещу тези стени.
Блистиг кимна.
— Тук можем да ги накълцаме на парчета. Въпросът е можеш ли да убедиш Пормквал във всичко, което каза току-що?
— Ти го познаваш — отвърна Дюйкър. — Аз — не.
Командирът се намръщи.
— Да вървим.
Знамената на армията на Върховния юмрук се развяваха високо над групата конници в началото на широкия булевард, извеждащ от площада. Блистиг поведе историка право към тях.
Дюйкър видя Пормквал — беше възседнал великолепен боен кон. Бронята на Върховния юмрук беше пищно украсена, по-скоро като за бляскав парад, отколкото за битка. Отрупаната със скъпоценни камъни дръжка на широк гризиански меч стърчеше над едното му бедро; шлемът му беше увенчан с изковано от злато слънце. Лицето му изглеждаше болнаво и безкръвно.
Малик Рел седеше на бял кон до Върховния юмрук, заметнат с копринен плащ и без оръжие, с увит около главата небесносин тюрбан. Обкръжаваше ги тълпа от офицери, конни, както и пеши, и сред тази група Дюйкър видя Нетпара и Пулик Алар.
Щом погледът му се спря на двамата благородници, в очите му нахлу кръв. Дюйкър ускори крачките си и подмина Блистиг, но силната ръка на командира го спря и го дръпна назад.
— Това го остави за по-късно, историко. Сега ни чака по-неотложна задача.
Разтреперан, Дюйкър едва успя да смири гнева си и да кимне.
— Хайде. Върховният юмрук ни видя.
Пормквал изгледа хладно Дюйкър, после заговори — гласът му беше писклив.
— Историко, пристигате тъкмо навреме. Днес имаме две задачи за вас и за двете присъствието ви е необходимо.
— Върховен юмрук…
— Тишина! Ако ме прекъснете още веднъж, ще заповядам да ви отрежат езика! — Замълча, овладя се и продължи: — Първо, вие ще ни придружите лично в предстоящото сражение. За да бъдете свидетел как подобава да се справи един истински пълководец с тази сган. Продажбата на живота на невинни бежанци не е сделката, която аз правя — няма да се повторят повече предишните трагедии, доскорошните престъпления и измяна! Глупците отвън току-що налягаха да спят — и ще си платят за тази своя глупост, уверявам ви.
— След това, след като ренегатите бъдат избити, ще се заемем с другите свои задължения, сред които на първо място — да арестуваме вас и военните магьосници Нил и Недер — последните останали „офицери“ на Колтейн. И ви уверявам, наказанието, след като бъдете осъден, ще подобава на тежестта на извършените от вас престъпления. — Махна на един от адютантите си и той изведе коня на Дюйкър. — Уви, животното ви съвсем не е в добра форма, но смятам, че ще ви свърши работа.
— Командир Блистиг, пригответе войниците си за марш — продължи Пормквал. — Желаем да останете в ариергард, на не повече, нито на по-малко от триста крачки зад нас. Вярвам, че това е във възможностите ви — ако не, уведомете ме веднага и с удоволствие ще поставя на ваше място някой друг, който да командва гарнизона.
— Слушам, Върховен юмрук. Задачата е във възможностите ми.
Погледът на Дюйкър се плъзна към Малик Рел и за миг историкът се учуди на доволната усмивка, пробягала по лицето на жреца. „Стари обиди, разбира се. Не си човек, с когото може да се влиза в пререкание, нали, Рел?“
Историкът отиде мълчаливо до коня си и го яхна. Погали го леко с ръка по врата.
Първите ескадрони полутежка конница се бяха построили при портите. Излезеха ли през тях, нямаше да губят време — конниците веднага щяха да се раздвоят в бърза, помитаща маневра, с цел да обкръжат стана на Корболо, докато пехотата се изсипва през портата, за да се подреди в здрави фаланги и да тръгне в марш към вражеската позиция.
— Историко.
Дюйкър се обърна. Викаше го Нетпара.
Благородникът се усмихваше.
— По-уважително трябваше да се държиш с мен. Предполагам, че вече го разбираш, макар да е твърде късно за теб.
Нетпара изобщо не забеляза как Дюйкър измъкна ботуша си от стремето.
— Заради обидите, които нанесе над особата ми… затова, че си позволи да ми посегнеш, историко, ще страдаш…
— Не се съмнявам — прекъсна го Дюйкър. — Ето ти и една последна обида. — Обкованият връх на ботуша му се вряза в гърлото на благородника и после — нагоре. Трахеята изпращя, главата се люшна назад и вратът изпука, Нетпара залитна назад и рухна тежко на каменните плочи. Очите му зяпнаха невиждащи в изсветляващото небе.
Пулик Алар изпищя.
Около историка се струпаха войници с извадени мечове.
— Разбира се — сви рамене Дюйкър. — С най-голяма радост чакам края на всичко това…
— Няма да имаш тоя късмет — изсъска пребледнял от гняв Пормквал.
Дюйкър се изсмя.
— Нали ме осъди вече като екзекутор, какво там значи още един повече, лайно такова? — Премести погледа си към Малик Рел. — Колкото до теб, джисталецо, само ела насам — животът ми още не е свършил.
Историкът не забеляза — а и никой друг — появата на един капитан от гарнизона на Блистиг. Канеше се да заговори на Дюйкър — да го уведоми за благополучното връщане на едно дете на родния му дядо. Но думата „джисталец“ го накара да се вцепени, да се облещи и да се отдръпне.
Точно тогава се отвориха портите и конните части се изляха навън. Пехотните полкове надигнаха оръжията и вълни пробягаха по железните им редици.
Кенеб отстъпи още крачка назад с тази единствена дума, отекнала в ума му. Знаеше я отнякъде, но не можа да си спомни откъде — тя кънтеше като тревожен звън в смутения му разсъдък. Някакъв вътрешен глас му крещеше, че на всяка цена трябва да намери Блистиг — все още не знаеше защо, но беше съдбоносно важно…
Но времето за това беше изтекло.
Кенеб зяпна напиращата към разтворените порти армия. Заповедта беше дадена и напорът не можеше да се спре.
Капитанът отстъпи още крачка назад, забравил за думите, които трябваше да предаде на Дюйкър. Без да забележи, се спъна в тялото на Нетпара, обърна се и побягна.
След шейсет крачки в ума му изведнъж нахлу споменът кога и как за първи път бе чул думата „джистал“.
Дюйкър излезе на равнината с конните офицери.
Армията на Корболо Дом като че ли препускаше пред тях в панически бяг — но историкът забеляза, че не изпускат оръжията си и се изтеглят в ред от могилата и по отсрещния склон. Конницата на Върховния юмрук препускаше устремно от двете им страни, бързо догонваше пешаците и напираше, за да ги обкръжи напълно. И двете крила вече се скриваха от погледа му — навлизаха между пръснатите хълмове на древните гробници.
