място, е част от общ модел, от някакъв велик план. Но и да знаем това, не бихме могли да го осмислим. Можем само да затънем в предположения, в игра на ума, която няма да ни доведе доникъде.
— Прав си — изсумтя сапьорът. — А ние изобщо не сме се доближили до решението в коя посока да тръгнем.
— Може би Искарал Пъст е прав — каза Апсалар. Обърна се и ботушите й изскърцаха по плочките. — Уви, той май е изчезнал.
Крокъс рязко се завъртя.
— Проклетият кучи син!
От Върховния жрец на Сянка, който допреди малко непрекъснато кръжеше около тях, наистина нямаше и помен. Фидлър се намръщи.
— Значи е разбрал и не си е направил труда да ни го обясни, преди да се скатае…
— Чакай! — спря го Маппо, пусна Икариум на земята и тръгна напред. След десетина крачки спря. — Тук. Отначало е трудно да го различиш, но сега го виждам съвсем ясно.
Треллът беше зяпнал в нещо в краката си.
— Какво намери? — попита го Фидлър.
— Елате насам… иначе е почти невъзможно да се види, макар и да не изглежда много смислено…
Всички се приближиха.
На пода беше зейнала дупка — раздрана пукнатина между плочките, в която Искарал Пъст просто беше пропаднал и изчезнал. Фидлър коленичи и се наведе над дупката.
— Дъх на Гуглата!
Плочките бяха с дебелина не повече от два пръста — и под тях нямаше стабилна основа. Под тях нямаше… нищо.
— Това ли е изходът според вас? — попита Маппо зад него.
Сапьорът се дръпна. Плочките изведнъж му се сториха като най-тънък лед.
— Проклет да съм, ако знам, но не мисля да скачам долу, за да разбера.
— Споделям опасенията ти — промърмори треллът, върна се при Икариум и отново го вдигна.
— Тази дупка може да се разшири — рече Крокъс. — Предлагам да тръгваме. Все едно накъде, само да е по-далече оттука.
— А Искарал Пъст? — обади се Апсалар. — Може да лежи някъде долу в безсъзнание.
— Забрави — отвърна Фидлър. — От това, което видях, горкият сигурно продължава да пада. Само един поглед и всичките ми кокали крещят: „Забвение“. Тоя път мисля да се доверя на инстинктите си, момиче.
— Каква тъжна кончина — въздъхна тя. — Почти бях започнала да го харесвам.
Фидлър кимна.
— Любимото на всички ни скорпионче, м-да.
Крокъс ги поведе по-далече от дупката. Ако бяха изчакали още няколко мига, щяха да видят смътно жълтата мъгла, която се издигна от зейналия мрак, сгъсти се и стана непроницаема. Задържа се, а после започна да се разсейва и когато най-сетне изчезна, с нея изчезна и дупката — все едно че никога не беше я имало. Мозайката отново си стана цяла.
„Скръбният дом. Град Малаз, сърцето на империята Малазан. Тук няма нищо за нас. Нещо повече, едно логично обяснение би подложило на изпитание дори многократно изпитаната ми изобретателност. Боя се, че трябва да напуснем.“
„Някак.“
„Но това е далече извън възможностите ми — този Лабиринт — и нещо по-лошо, греховете ми са като рани, които не искат да се затворят. Не мога да избягам от страха си. Накрая — и всички тук го знаят, макар и да не говорят за това — егоистичните ми желания превърнаха в посмешище моята цялост, клетвите ми. Имах шанс да видя края на заплахата, да я видя да свършва завинаги.“
„Как може едно приятелство да надвие подобна възможност? Как може утехата на близостта да се надигне като бог, сякаш самата промяна се е превърнала в нещо демонично? Страхливец съм — да предложа свобода, да предложа сетната въздишка на една доживотна клетва, се оказа най-големият ужас.“
„И ето я простичката истина… пътеките, по които сме вървели толкова дълго, се оказват нашия живот, сами по себе си затвор…“
Апсалар скочи напред и връхчетата на пръстите й докоснаха нечие рамо, после нечия плитка, а след това — нищо. Инерцията я отнесе до мястото, където допреди миг стояха Маппо и Икариум, тя видя зейналия мрак и пропадна в него надолу с главата.
Крокъс извика и я сграбчи за глезените. За миг бе повлечен по плочките към зейналата дупка, преди силните ръце на рибаря да го спипат и задържат.
Двамата измъкнаха Апсалар. Фидлър стоеше на десетина крачки по-нататък — уплашеният вик на даруджистанеца го беше предупредил, че са в беда.
— Няма ги! — извика Крокъс. — Пропаднаха — без никакво предупреждение, Фид!
Сапьорът изруга. „Тук сме натрапници…“ Беше слушал приказки за Лабиринти без въздух, моментална смърт за смъртните, дръзнали да стъпят в тях. Имаше нещо много нагло в това да приемеш, че всички съществуващи светове ще се кланят пред човешките нужди. „Натрапници… това място изобщо не се интересува от нас, нито има някакви закони, задължаващи го да ни приеме и опази.“
„Не забравяй, същото може да се каже за всеки друг свят.“
Изтръпна от внезапно обзелата го скръб по двамата, които беше започнал да смята за свои приятели. „А кой от нас е следващият?“
— Към мен — изръмжа им той. — И стъпвайте внимателно. — Смъкна торбата си, развърза я и извади въже. — Ще се вържем един за друг — ако някой пропадне, или го измъкваме, или отиваме всички. Съгласни ли сте?
Кимнаха му и тримата.
„Да, мисълта да се скиташ сам из този Лабиринт никак не е приятна.“
Бързо се овързаха с въжето.
Бяха изминали още хиляда крачки, когато въздухът се раздвижи — първият вятър, който бяха усетили, откакто навлязоха в Лабиринта — и четиримата залегнаха под огромното нещо, което прелетя над главите им.
Фидлър зашари с ръка за арбалета, преобърна се и погледна нагоре.
— Дъх на Гуглата!
Но трите дракона вече бяха далече, без да обръщат никакво внимание на човешките същества. Летяха в триъгълен строй, люспите по телата им бяха донякъде с цвета на охра, а размахът на крилете им — огромен. Дългите змийски опашки се бяха изпънали зад туловищата им.
— Глупаво е да си мислим — промърмори Апсалар, — че ние ще сме единствените, които ще се възползват от този свят.
— Виждал съм и по-големи — изсумтя Крокъс.
На лицето на Фидлър пробяга вяла усмивка.
— Да, знам, че си виждал.
Драконите вече почти се губеха от поглед — изведнъж се гмурнаха надолу като един, промушиха се между плочките и изчезнаха.
Дълго никой не проговори. Накрая бащата на Апсалар се окашля и рече:
— Струва ми се, че това ни подсказва нещо.
Сапьорът кимна.
— М-да.
„Пропадаш тогава, когато стигнеш там, където отиваш — макар и да не си го планирал точно.“ Сети се за Маппо и Икариум. Треллът нямаше причина, нито намерение да върви с тях чак до град Малаз. Маппо, в края на краищата, трябваше да изцери приятеля си, да го върне в съзнание. За да го направи, трябваше да си намери някое безопасно място. Колкото до Искарал Пъст… „Сигурно в този момент си е там, в подножието
