катран. Видя командир Бълт, повел отстъпващите редици към билото на хълма. Псета-браничари притичваха и скачаха около уикския ветеран като настървена лична охрана, напук на пороя от стрели, които се сипеха върху тях на вълни. Сред тях изпъкваше едно — грамадно и диво, набучено като таралеж от стрели, но не спиращо да се бие.
Нямаше коне. Нямаше го клана на Невестулката. Воините на Мармота бяха останали само двадесетина на брой, обкръжили шепата старци и старици — съвсем последните останки от изтръгнатото сърце. От клана на Враната последни бяха останали само Колтейн и Бълт.
Войниците на Седма се държаха в плътен кръг около останалите. Мнозина от тях вече не можеха дори да вдигнат оръжие, само стояха на място и враговете ги посичаха. Нямаше пощада: всеки войник, който паднеше от раните си, биваше посичан на място — разбиваха шлемовете им, отсичаха ръцете им, посегнали да ги опазят от ударите на мечовете, трошаха безмилостно черепите им.
Камъкът под ръцете на Дюйкър беше станал лепкав и мазен. Железни остриета сякаш го пронизаха чак до сърцето.
Той залитна назад и протегна почервенелите си пръсти, за да стисне Пормквал…
Гарнизонният командир му препречи пътя и хвана ръката му.
Върховният юмрук се дръпна страхливо назад и изкрещя:
— Нищо не разбирате! Не мога да ги спася! Твърде много са! Твърде много!
— Можеш, копеле! С един излаз можеш да ги избуташ към онази могила — един кордон, проклет да си!
— Не! Ще ни смажат! Не мога!
Командирът до Дюйкър изръмжа тихо:
— Прав сте, историко. Но той не иска. Върховният юмрук не ни пуска да ги спасим…
Дюйкър се помъчи да се отскубне от ръката му, но той го задържа.
— Гуглата ми е свидетел! Опитахме се — всички се опитахме да го…
— Сърцето ми плаче, историко — каза Малик Рел. — Не можахме да го склоним…
— Това е убийство!
— За което Корболо Дом ще плати, и то скъпо.
Дюйкър се отскубна, обърна се и се хвърли отново към стената. Умираха. Там, на една ръка разстояние… на един войник разстояние. Болката сви черния си юмрук в стомаха му. „Не мога да гледам.“
„Но съм длъжен.“
На крака стояха вече по-малко от сто бойци. Сражението се беше превърнало в касапница — единственият бой се вихреше между силите на Корболо Дом, бореха се кой да нанесе смъртните удари и да вдигне кървавия трофей с триумфален крясък. Бойците на Седма падаха и падаха, единственият щит, с който бранеха командирите си, бе собствената им плът и кости. Командирите, които ги бяха превели през цял континент, за да загинат сега тук, в сянката на високите стени на Ейрън.
А по тези стени стояха в плътни редици бойци, техни събратя, десетки хиляди, и гледаха безпомощно това — най-голямото престъпление, извършвано някога от Велик юмрук на Малазан.
Как беше успял Колтейн да стигне чак дотук, оставаше непонятно за Дюйкър. Виждаше края на битка, която се бе проточила несекваща дни наред — битка, осигурила спасяването на бежанците. „Затова толкова бавно се приближаваше прахта.“
Последните от Седма рухнаха пред пороя на враговете. Бълт стоеше с гръб към знаменосеца, с два тълвара в ръцете. Цяла тълпа го обкръжи, забиха десетки пики в тялото на ветерана и го притиснаха като хванат натясно глиган. Дори и сега той се надигна, посече крака на един от мъжете… и той залитна назад с вой на ранен звяр. Но пиките се забиха още по-дълбоко, изтласкаха го назад, приковаха го към земята. Засвяткаха мечове и го посякоха.
Знаменосецът остави позицията си, забил дългия прът в грамадата от тела — и се обърна в отчаяно усилие да стигне до командира си. Едно острие изсвистя, отсече главата му и я отпрати под знамето. Така загина ефрейтор Лист, след като бе преживял толкова много лъжливи смърти при Хисар.
Позицията на Мармотите се стопи под натиска, след няколко мига падна знамето. Бойците на Корболо Дом надигнаха кървави скалпове, заразмахваха ги и от зловещите трофеи запръска червен дъжд.
Обкръжен от последните живи сапьори и морски пехотинци, Колтейн не спираше да се бие. Упорството му продължи само няколко мига, докато воините на Корболо Дом не убиха и последния бранител и не погълнаха под множеството си самия Колтейн в свирепата си ярост.
Едно грамадно, набучено със стрели псе-браничар се спусна към мястото, където беше паднал Колтейн, но миг след това го прониза пика и го надигна високо. Звярът се загърчи и туловището му се смъкна надолу по дръжката, но дори и тогава звярът успя да нанесе последна смърт — разкъса гърлото на войника.
И издъхна.
Знамето на Враната се разлюля, наклони се и падна под вражеската гмеж.
Дюйкър стоеше вкочанен и невярващ.
„Колтейн.“
Зад гърба му се надигна пронизителен вой и той бавно се обърна. Недер продължаваше да държи Нил в прегръдката си като бебе, но беше отметнала глава, вдигнала я беше към небесата, с широко отворени очи.
Над главите им плъзна сянка.
Врани.
„И при Стария Сормо, магьосника, там, на стената на Унта, дойдоха единадесет врани — единадесет — за да вземат душата на великия мъж, защото едно същество не можеше да я побере цялата. Единадесет.“
Небето над Ейрън беше пълно с врани — море от черни криле, сбиращо се от всички страни.
Воят на Недер се усилваше и усилваше, сякаш самата й душа се изтръгваше през гърлото й.
Дюйкър потръпна. „Не е свършило. Още има.“ Обърна се и видя кръста, който вдигаха, и все още живия мъж, прикован на него.
— Няма да го освободят! — изпищя Недер. Някак си се бе озовала до него и се взираше към могилите. Скубеше косата си из корен и по лицето й течеше кръв. Дюйкър стисна китките й — толкова тънки, детски в дланите му, — за да не посегне към очите си.
На платформата стоеше Камъст Релой, с Корболо Дом до него. Избухна магия — яростна, дива вълна, която се понесе нагоре и изтрещя сред ятото приближаващи се врани. Черни телца се заобръщаха и западаха от небето…
— Не! — изпищя Недер и се загърчи в прегръдката на Дюйкър, за да се отскубне и да се хвърли от стената.
Облакът врани се пръсна, престрои се и отново се понесе напред.
Магията на Камъст Релой помете още сто.
— Освободете душата му! От плътта! Пуснете я!
Гарнизонният командир се обърна и извика с леден глас на един от адютантите си:
— Доведи Скуинт, ефрейтор. Веднага!
Адютантът не си направи труда да затича към стълбите — наведе се над бойниците и изрева:
— Скуинт! Бързо тук, проклет да си!
Нова вълна от магия и западаха още птици. Престроиха се мълчаливо.
Ревът от стените на Ейрън беше стихнал. Въздухът се бе затаил.
Недер се бе усмирила в прегръдката на Дюйкър като дете. Той видя до платформата при отвора свилия се на кълбо Нил — или беше изпаднал в несвяст, или беше издъхнал. Беше се подмокрил — жълтата локва се разливаше около него.
По стъпалата зачаткаха ботуши.
Адютантът се обърна към командира.
— Той помагаше на бежанците, сър — не знам дали си има представа какво става там.
Дюйкър погледна прикования на кръста. Все още беше жив — нямаше да го оставят да умре, нямаше да освободят душата му — и Камъст Релой знаеше много добре какво прави, съзнаваше пълния ужас на греха си, но унищожаваше методично съсъдите на тази душа. Крещящите воини напираха от всички страни,
