изобщо нямаше да получи тези видения.
— Ето, че заговори за съдбата. Това можеш да го обсъдиш с учените си колеги, Хеборик. Не всяка загадка може да бъде разгадана, колкото и да си убеден в противното. Съжалявам, ако това те уязвява…
— Едва ли съжаляваш колкото мен. Но ми хрумна, че макар смъртните да сме само пионки на игралната дъска, с боговете е същото.
— „Стихиите са във вечна война“ — отвърна му тя с усмивка.
Хеборик повдигна вежда и се намръщи още повече.
— Това май беше цитат. Познат ми е…
— Би трябвало. Изсечено е над Имперската порта в Унта все пак. Думите на Келанвед, начин да се оправдае балансът на унищожението със съзиданието — експанзията на Империята, вечната й жажда за слава.
— Дъх на Гуглата! — изсъска старецът.
— Да не би да накарах ума ти да закръжи във всички посоки, Хеборик?
— Да.
— Спести си приказките. По-добре превърни това в тема на следващия ти трактат — не се съмнявам, че шепа шантави стари глупци ще заподскачат от възбуда.
— Стари глупци?
— Учените ти колеги. Читателите ти, Хеборик.
— Аха.
Отново потънаха в мълчание. Накрая бившият жрец попита тихо:
— Какво ще правиш?
— С онова, което стана там ли?
— С онова, което все още става. Корболо Дом продължава безсмисленото клане в твое име…
— В името на богинята — поправи го тя и долови горчивина в собствения си глас. Вече бе разменила резки думи с Леоман по този въпрос.
— Мълвата за „прераждането“ сигурно е стигнала до него…
— Не е. Запечатала съм Рараку, Хеборик. Бурята, която се е вдигнала около нас, може да изтръгне месо от кокал. Дори един Т’лан Имасс не би могъл да оцелее.
— Но все пак ти го възвести — отвърна старецът. — Вихъра.
— И това е породило съмнения у Корболо Дом. И страхове. Той гори от жажда да изпълни задачата, която си е избрал. Все още е неокован и е свободен да удовлетвори безумието си…
— Какво ще направиш все пак? Да, можем да тръгнем, но докато стигнем равнината Ейрън, ще ни трябват няколко месеца, а дотогава Корболо Дом ще даде на Тавори нужното й оправдание да нанесе безмилостната си мъст. Бунтът беше кървав, но сестра ти ще превърне това, което се случи, в жалка драскотина.
— Допускаш, че тя ме превъзхожда, Хеборик. Нали? В тактиката…
— Имаме прецедент докъде може да стигне сестра ти в жестокостта си — изръмжа той. — Свидетелство за това си самата ти…
— И точно в това е най-голямото ми предимство, старче. Тавори вярва, че ще се изправи срещу някаква пустинна вещица, която никога не е виждала. Невежеството няма да смали презрението й към такова същество. Аз обаче познавам противника си…
В далечния рев на Вихъра зад тях се долови смътна промяна. Ша’ик се усмихна. Хеборик го усети малко по-късно и се обърна.
— Какво става?
— Няма да ни трябват месеци, за да стигнем до Ейрън, Хеборик. Замислял ли си се какво точно представлява Вихърът?
Слепите очи на бившия жрец се взряха широко отворени в стълба от прах и вятър. Ша’ик се зачуди как ли го възприемат свръхестествените му сетива, но думите, които изрече старецът, показаха ясно, че вижда самата истина.
— Богове, но той рухва!
— Лабиринтът на Дрижна, Хеборик. Нашия вихрещ се път на юг.
— Ще ни отведе ли навреме, Фел… Ша’ик? Навреме, за да спрем безумието на Корболо Дом?
Тя не му отговори. Късно беше за отговор.
Щом Дюйкър влезе през портите, две облечени в железни ръкавици ръце сграбчиха юздите и спряха коня му. Една по-малка ръка го стисна за китката и го дръпна отчаяно. Той погледна надолу и видя на лицето на Недер болка, която смрази кръвта му.
— Към кулата! — прошепна му тя умолително. — Побързай!
От стените на Ейрън се надигаше странен ропот — мрачен звук, който изпълни прашния въздух. Дюйкър се смъкна от седлото, сърцето му туптеше в гърдите. Ръката на Недер го задърпа през тълпата на гарнизонната стража и бежанците. Той виждаше протягащите се към него ръце, усещаше лекия им допир — сякаш търсеха в това докосване благослов, или пък му го даваха.
Пред очите му изведнъж зейна сводест вход, водещ към сумрачно стълбище с каменни стъпала, изкачващи се покрай вътрешната стена на кулата. Звуците откъм крепостните стени се извисиха в рев, в безсловесен вик на гняв, на ужас и болка.
На средната площадка Недер го издърпа покрай амбразурите, зад които се бяха свили двама стрелци, и отново го повлече нагоре по изтърканите стъпала. Стрелците изобщо не ги погледнаха.
Когато се озоваха под яркото петно слънчева светлина от капака на покрива, до ушите му стигна отчаян глас:
— Твърде много са… нищо не мога да направя, не мога! Боговете дано ми простят — твърде много са, твърде много…
Излязоха на широката платформа. Трима души стояха до външната стена. Отляво беше Малик Рел — съветникът, когото Дюйкър беше срещнал в Хисар — коприненият му халат се беше издул от горещия вятър. Мъжът до него сигурно беше Върховният юмрук Пормквал — висок и жилав, изгърбен и в одежди, пред които и цар би приличал на просяк; белите му ръце шареха по каменния парапет като птици в клетка. Вдясно от него стоеше мъж с доспехи, с торква на лявото рамо, обозначаваща командирския му ранг. Беше се обгърнал с яките си ръце, като че ли се опитваше да скърши костите си. Стъписването, надигащо се от душата му, сякаш бе готово всеки момент да избухне.
До отвора на шахтата седеше Нил, отпуснат като пребито псе. Младият магьосник извърна побледнялото си състарено лице към Дюйкър. Недер клекна и прегърна брат си толкова силно, сякаш не искаше или не можеше да го пусне.
Войниците по стените закрещяха и ужасяващият им вик преряза въздуха като косата на Гуглата.
Историкът пристъпи напред и застана зад стената до командира. Ръцете му стиснаха напечения от слънцето камък на парапета. Очите му се взряха натам, накъдето гледаха мъжете около него, и Дюйкър затаи дъх. Щом видя какво става на склона на най-близката гробна могила, го прониза паника.
Колтейн.
Над по-малко от четиристотин бойци се развяваха три знамена: на Седмата; белият, изпъкващ на черното поле кучешки скелет на клана на Мармота; черните криле на Враната, обкръжили блесналия на слънчевата светлина бронзов диск. Знаменосците продължаваха да ги държат вдигнати високо, гордо и предизвикателно.
От всички страни ги връхлитаха с чудовищна стръв и ярост ордите на Корболо Дом, неизброима гмеж от пехотинци, без никакъв ред, обзети единствено от жаждата да леят кръв. Личната гвардия на Корболо Дом — и несъмнено самият Юмрук-ренегат — бе заела позиция на билото на предпоследната могила: там беше издигната дървена платформа, за да осигури възможно най-добра гледка към събитията, разиграващи се на съседния хълм.
Разстоянието не беше толкова голямо, че да спести ужаса на гледащите от кулата. Дюйкър видя самия Колтейн сред неколцината сапьори на Минсър и шепата морски пехотинци на Лъл, със смачкания му кръгъл щит и дългия нож в лявата ръка, с късия меч в дясната, с плаща от гарванови пера, лъснал като намазан с
