гъмжаха по склоновете на могилата като напаст от скакалци.
Някакви неща заудряха тялото на кръста, оставяха по него червени петна. „Късове плът, късове плът, богове, онова, което остана от армията.“ Тази нечувана жестокост го накара да се свие от ужас.
— Убий го, Скуинт! — изръмжа командирът на мъжа, който застана до Дюйкър — нисък, набит и сивокос. Очите му, скрити под гъстата мрежа на бръчките, примижаха към далечната фигура.
— Милост — прошепнаха устните му.
— Е?
— Това са близо петстотин крачки, Блистиг…
— Знам.
— Може да трябва повече от един изстрел, сър.
— Тогава почвай, проклет да си.
Старият войник, в униформа, която сякаш не беше прана и кърпена от десетилетия, свали дългия лък от рамото си, настъпи якото дърво и го огъна на бедрото си. Ръцете му се тресяха, докато намести клупа на кожената тетива в жлеба. След това се изправи и огледа стрелите в колчана, стегнат на бедрото му.
Нова вълна от магия покоси враните.
След дълга пауза Скуинт най-сетне избра стрела.
— Ще опитам в гърдите. Най-голямата цел, сър, и един добър удар ще се оправи с клетата душа.
— Още една дума, Скуинт — прошепна командирът, — и ще ти отрежа езика.
Войникът сложи стрелата на тетивата.
— Отворете ми място тогаз.
Недер се бе отпуснала в ръцете на Дюйкър.
Лъкът беше висок колкото войника. Ръцете на Скуинт, докато изпъваше тетивата, бяха като сплетени конопени въжета, усукани и яки. Тетивата забърса четинестата му брадичка, той издиша бавно и затаи дъх.
А после изведнъж потръпна и се облещи — очите му бяха като две черни парчета мрамор в прошарени с червено гнезда.
Страх се прокрадна в гласа на Блистиг.
— Скуинт…
— Ама това е Колтейн, сър! — ахна мъжът. — Искате да убия Колтейн…
— Скуинт!
Недер вдигна глава и протегна като в молитва окървавените си ръце.
— Освободи го. Моля те.
Старецът я изгледа за миг. По лицето му капеха сълзи. Ръцете му спряха да треперят — самият лък не беше помръднал.
— Дъх на Гуглата! — изсъска отчаяно Дюйкър. „Той плаче. Не може да се прицели. Кучият син не може да се прицели…“
Тетивата звънна. Дългата стрела проряза небето.
— О, богове! — простена Скуинт. — Много високо… много високо!
Стрелата се издигна, профуча през облака врани недокосната и неспряна, започна да се спуска в дъга…
Дюйкър беше готов да се закълне, че точно в този момент Колтейн погледна нагоре, вдигна погледа си, за да приеме този дар — и желязното острие прониза челото му, разтроши костта, потъна дълбоко в мозъка и го уби мигом. Главата му се отметна назад между двете дървени греди и стрелата излезе.
Воините по склоновете на могилата спряха стъписани.
Враните разтърсиха въздуха със зловещия си грак и полетяха надолу към отпусналото се на кръста тяло, изсипаха се над струпалите се по могилата воини. Магията, която ги спираше, бе изтласкана, разбита от неведомата сила — „душата на Колтейн?“, — която се издигна, за да се слее с птиците.
Облакът се спусна над Колтейн и го скри, покри и самия кръст — враните приличаха на рояк мухи, налетели върху парче месо.
А когато се вдигна, когато избухна към небесата, главатаря на клана на Враната вече го нямаше.
Дюйкър се олюля и опря ръце на каменната стена. Недер се смъкна на камъните с лице, скрито под окървавените кичури.
— Аз го убих — простена Скуинт. — Аз убих Колтейн. Кой взе живота на тоя човек? Един прекършен стар войник от армията на Върховния юмрук — той уби Колтейн… О, Беру, смили се над душата ми…
Дюйкър прегърна стареца и го разтърси с все сила. Лъкът издрънча върху дъските на платформата. Историкът усети как мъжът в ръцете му се свлече, все едно че костите му бяха станали на прах, все едно че столетия нахлуваха в това тяло с всеки окаян дъх.
Командир Блистиг го стисна за яката и го вдигна да се изправи.
— Преди да е изтекъл този ден, копеле дърто — изсъска той, — десет хиляди бойци ще изричат името ти. Като молитва, Скуинт, като проклета от Гуглата молитва.
Историкът затвори очи. Беше ден за прегръдка на прекършени хора.
„Мен кой ще ме държи?“
Отвори отново очи и вдигна глава. Устните на Върховния юмрук помръдваха като в безмълвна молба за прошка. Потрес се беше изписал на запотеното му лице. Очите му срещнаха очите на историка — бяха пълни със страх.
На могилата войската на Корболо Дом се беше раздвижила като тръстика под напора на капризния вятър — неспокойно, безсмислено движение. Бяха смаяни. Надигаха се гласове — безсловесни викове, — но бяха твърде рехави, за да нарушат тягостната, усилваща се злокобна тишина.
Враните бяха изчезнали, кръстосаните греди стояха празни, издигаха се над грамадата трупове, покрити с кръв.
Небето отгоре умираше.
Погледът на Дюйкър се върна на Пормквал. Върховният юмрук сякаш се бе присвил в сянката на Малик Рел. Клатеше глава, сякаш искаше с това да отрече деня.
„Трижди го отрече, Върховен юмрук.“
„Колтейн е мъртъв. Всички са мъртви.“
22.
Кротките вълни ближеха покритата със смет тиня под кейовете. Нощни насекоми танцуваха над самата повърхност, а брегът гъмжеше от трескавото хвърляне на хайвер на дребните змиорки. В многохилядни рояци, черни и лъскави, тварите се гърчеха под танца на насекомите. Тихият им пробив чак до
