Близо до края на уличката имаше ниша — мракът в нея беше непроницаем. Погледът на Калам се прикова в нея. Той стисна ножа и брадвичката и се понесе право натам.
Мракът изсипа магията си над него, щом се гмурна в нишата, толкова внезапно и неочаквано, че двамата, спотаили се вътре, не успяха дори да извадят оръжията си. Нащърбеният нож разпра гърлото на единия. Брадвичката строши няколко ребра. Калам пусна оръжието, лявата му ръка удари мъжа през устата и натресе главата му в стената. Другият Нокът — оказа се жена — се смъкна на земята с влажно хъхрене.
След миг Калам вече претърсваше труповете: прибра звездите за мятане, метателните ножове, два къси ножа с широки остриета, една гарота и най-ценната плячка от всичко — малък черен арбалет, зареден и смъртно опасен, макар и само от близко разстояние. Към него имаше и осем стрели, остриетата им бяха намазани с отровата, наречена „бял паралт“.
Взе и тънкото черно наметало от мъжкия труп и издърпа над главата си дълбоката качулка с метална мрежа над ушите. Самата качулка също беше на дупки, за да улесни периферното зрение.
Магията вече изтляваше — знак, че поне една от жертвите му беше маг. „Адски мудно — Топър доста ги е разглезил.“
Подаде се от нишата и подуши въздуха. Връзката на Ръката беше прекъсната — вече знаеха, че се е появила беда, и сигурно бавно, много предпазливо, се приближаваха.
Калам се усмихна. „Искахте бягаща жертва. Съжалявам, че ви разочаровах.“
И тръгна в нощта — излязъл на лов Нокът.
Водачът на Ръката килна глава и пристъпи на открито. След миг две други фигури излязоха от уличката и приближиха до него.
— Пролята е кръв — промърмори водачът. — Топър ще…
Тихото изщракване зад гърба му го накара да се обърне.
— Аха, сега ще разберем подробностите — каза мъжът, загледан в загърнатата в черно наметало фигура на приближаващия се.
— Убиецът е дошъл — изръмжа новодошлият.
— Ей сега ще съобщя на Топър…
— Добре. Време е да разбере.
— Какво… — почна водачът.
Двамата му спътници рухнаха върху камъните, а един грамаден юмрук се натресе в лицето му. Изпукаха кости и хрущял и водачът също се строполи.
Калам се наведе и прошепна в ухото на мъртвия:
— Знам, че можеш да ме чуеш, Топър. Две Ръце останаха. Бягай и се крий — все едно, ще те намеря.
Изправи се и прибра оръжията си.
Трупът в краката му изхъхри, после се разсмя и от устата на мъртвеца излезе призрачен глас:
— Добре си дошъл, Калам. Две ръце, викаш? Няма ги вече, приятелю…
— Уплашен си, а?
— Салк Елан, изглежда, те е пуснал твърде лесно. Боя се, че аз няма да съм толкова добър…
— Знам къде си, Топър. И идвам.
Последва дълга тишина, след което трупът проговори още веднъж, за сетен път:
— Чакам те, приятелю.
През тази нощ Имперският Лабиринт се беше нашарил с дупки като сирене — Ръка след Ръка на Нокътя нахлуваха през тях в града. Един такъв портал се разтвори точно на пътя на някакъв самотен мъж — и появата на петте фигури бе последвана от ахкане и плиснала се кръв и от шумовете, съпровождащи бързата смърт. Никой от тях не бе успял да направи повече от една стъпка по хлъзгавата каменна настилка на Малаз, преди телата им да започнат да изстиват в кротката нощ.
Писъци заотекваха по улици и улички — пищяха гражданите, заплащащи с живота си глупостта да дръзнат да излязат навън. Нокътят повече не рискуваше.
Играта, започната от Калам, се завъртя.
Мозайката в краката им беше безкрайна, многоцветните камъчета образуваха непонятни и невъобразими шарки. Ехото от стъпките им бе приглушено и почти беззвучно.
Фидлър метна арбалета си през рамо и сви равнодушно рамене.
— Ако се появи беда, ще я видим от цяла левга.
— Излъгахте Азата — съскаше налудничаво Искарал Пъст и обикаляше в кръг около групата. — На джага мястото му е под сплетена от корени гробна могила. Това беше сделката. Това беше споразумението. Това беше схемата… — Гласът му заглъхна за миг, след това подхвана отново, със съвсем различен тон: — Споразумение? Какво споразумение? Сенкотрон получи ли отговор на питането си? Азатът разкри ли древното си каменно лице? Не. Мълчание бе отговорът — на всичко. Господарят ми можеше да изрече намерението си да се издриска пред портала на Къщата, и отговорът пак нямаше да се промени. Мълчание. Е, във всеки случай поне приличаше на съгласие. Нямаше изказани възражения, нали? Да, изобщо нямаше. Някои изводи бяха необходими, о, да, много необходими. А накрая имаше и нещо като победа, нали? Само тоя джаг да не беше тук, в прегръдката на трелла. — Спря, за да си поеме дъх. — Богове, цяла вечност вървим вече!
— Май трябва да започнем пътуването си — каза Апсалар.
— Аз съм за — промърмори Фидлър. — Само че в коя посока?
Реллок беше коленичил, за да огледа плочките на мозайката. Бяха единственият източник на светлина — над главите им беше черно като катран. Всяка плочка беше широка колкото човешка длан. Сиянието, което хвърляха, пулсираше с бавен, но постоянен ритъм. Старият рибар изпъшка.
— Татко?
— Шарката тука… — Той посочи една от плочките. — Тази шарена линия тука…
Фидлър се наведе и огледа пода.
— Ако това е някаква следа или… много е крива.
— Следа ли? — Рибарят вдигна глава. — Не, това тук е Канското крайбрежие.
— Какво?
Старецът прокара чворестия си пръст по кривата линия.
— Започва от брега на Кюон, надолу до Кан, после нагоре до Коун Вор — а това тук е остров Картул, а на югоизток, ето там, в средата на плочката, това е остров Малаз.
— Опитваш се да ми кажеш, че точно тук, на тая плочка под краката ни, е изрисувана картата на по- голямата част от континента Кюон Тали? — Но още докато го изговаряше, шарката се открои пред очите му и той наистина видя онова, което твърдеше бащата на Апсалар. — Тогава — тихо попита той — какво има по другите?
— Ами, не се връзват, ако това мислиш. Има прекъсвания — други карти на други места, предполагам. Всичко е объркано, но бих казал, че мащабът е еднакъв на всички. Фидлър бавно се изправи.
— Но това означава… — Гласът му заглъхна и той се загледа в безкрайния под, простиращ се на левги във всички посоки. „Богове на Бездната! Да не би това да са всички селения? Всеки свят — всяко място, приютило Къща на Азата? Кралице на сънищата, що за сила е скрита в това?“
— В Лабиринта на Азат — заговори с трепет Маппо — можеш да отидеш… навсякъде.
— Сигурен ли си? — попита го Крокъс. — Да, тук има карти… — той посочи плочката с очертания на нея континент Кюон Тали, — но портата къде е? Пътят?
Дълго никой не проговори. Накрая Фидлър се окашля и попита:
— Хрумна ли ти нещо, момче?
Даруджистанецът сви рамене.
— Картите са си карти — тази може и на някоя маса да лежи, ако ме разбираш.
— Е, и какво предлагаш?
— Да не й обръщаме внимание. Единственото, което означават тези плочки, е, че всяка Къща, на всяко
