проклетникът.“
Това спиране в град Малаз изобщо не беше според плановете. Първоначално Калам беше възнамерявал да изчака Фидлър в Унта, където щяха да уточнят последните подробности. Бързия Бен бе настоял сапьорът да пристигне през Скръбния дом, въпреки че магът, както обикновено, беше твърде сдържан за възможните обстоятелства около едно такова пътуване. Калам беше започнал да гледа на Скръбния дом по-скоро като на възможен спасителен изход в случай, че нещата тръгнат зле, отколкото като на нещо друго, а дори и тогава — като на последен шанс. Никога не беше харесвал разните му там Азати и изобщо не вярваше на неща, които изглеждат толкова добри. Според него приятелските капани винаги се оказваха много по- гибелни от всичко, което може да ти поднесе врагът.
Зад него вече се бе възцарила тишина и убиецът за миг се зачуди колко бързо сънят беше преборил мъжете, проснали се по палубата. „Рагстопър“ стоеше неподвижен, такелажът и дървеният корпус тихо поскърцваха. Калам се надвеси над перилото на носа, с очи към града, към тъмните силуети на корабите, задрямали по стоянките си. Имперският кей беше вдясно, където стръмната скала на брега се спускаше и стигаше до морето. Там не се виждаше нито един съд.
Помисли за миг дали отново да не погледне нагоре към тъмното крило на вимпела над Твърдината, но усилието му се стори прекалено — бездруго беше прекалено тъмно, — пък и въображението му се подхранваше от мисълта за най-лошото от всичко, за нещо, което не можеше дори да си въобрази.
И в този момент до слуха му стигнаха звуци откъм устието на залива. Още един кораб, промъкващ се бавно навътре в тъмното, още един окъснял пътник.
Убиецът сведе очи към ръцете си, отпуснати на перилото. Все едно че принадлежаха на някой друг — тази лъскава тъмнокафява кожа, белезникавите следи от стари рани, прошарили ги тук-там — не негови, а жертви на нечия чужда воля.
Тръсна глава, за да се отърве от тягостното усещане.
Лъхнаха го миризмите на островния град. Обичайната воня на един пристанищен залив: боклуците, гниещи в гъстата тинеста вода, смесени с миризливите наноси на мътната река, изливаща се в залива. Очите му отново се насочиха към зъбатата тъмна усмивка на сградите покрай пристанището. Знаеше много добре, че няколко улици по-навътре, в един затънтен ъгъл между жилищните постройки и рибарските складове, се намира Скръбният дом. Неспоменаван и отбягван от всички жители на града и според външния си вид напълно запуснат, с обрасъл с криви дървета и храсталаци двор, с черни, груби зидове, отрупани с диви лози. Без никаква светлина от зейналите като очни кухини на черепи прозорци на двете близначни кули.
„Ако изобщо някой би могъл да се добере до него, то това е Фидлър. Кучият му син винаги е имал предчувствия. Цял живот сапьор, с присъщия само на сапьорите усет. Какво ли щеше да каже, ако стоеше сега тук, до мен? «Не ми харесва това, Кал. Нещо не е наред тука, казвам ти. Я ги премести тия проклети ръце…» — това щеше да каже.“
Намръщи се, погледна отново ръцете си, искаше му се да се вдигнат от перилото. Опита се да ги вдигне.
Нищо.
Опита се да се отдръпне, но мускулите му отказваха, глухи за командата му. Пот потече под дрехите му, изби по дланите. Нечий тих глас заговори до него.
— Каква ирония се крие в това, скъпи ми приятелю. Виждаш ли, умът е това, което те предава. Силният, смъртно опасен ум на убиеца Калам Мекхар. — Салк Елан се опря на перилото до него и се загледа към града. — Знаеш ли, от толкова време ти се възхищавам. В проклета легенда си се превърнал, най- съвършеният убиец, когото е имал някога Нокътят… и изгубен. Тъкмо тази загуба гложди най-много. Ако имаше воля за това, Калам, сега щеше да командваш цялата организация — о, Топър сигурно нямаше да се съгласи, признавам, в някои отношения той е много по-добър от теб. Той, виж, щеше да ме убие още първия ден, все едно какви рискове можех да му създам. И все пак — продължи след малко Салк Елан, — нож срещу нож, от двамата ти си по-добрият, приятелю.
— И другата ирония, свързана с теб, Калам — продължи той. — Бях в Седемте града не за да търся теб — всъщност там все още не знаех нищо за съществуването ти. Разбира се, докато не срещнах един Червен меч, който знаеше за теб. Тя вървеше по дирите ти още от Ерлитан, отпреди да занесеш Книгата на Ша’ик — знаеш ли между другото, че тъкмо ти отведе Червените мечове право при онази вещица? Знаеш ли, че те успяха да я убият? Че Червените мечове всъщност щяха да са тук, с мен, ако не беше онзи неприятен инцидент в Ейрън. Но аз предпочитам да действам сам.
— Салк Елан, име, с което, признавам, се гордея. Но тук и сега, разбира се, суетността ми ме кара да ти кажа истинското си име, а то е Перла. — Събеседникът му замълча и въздъхна. — Ти ме подведе само веднъж, с онзи хитър намек, че може би Бързия Бен се крие в торбата ти. Тогава едва не изпаднах в паника, докато не осъзнах, че ако това е вярно, то вече щях да съм мъртъв — хвърлен през борда и станал храна на акулите… Изобщо не биваше да напускаш Нокътя, Калам. С тези, които се отдръпват, знаеш, никак не се разбираме. Императрицата, знаеш ли, те иска, иска всъщност да поговори с теб. Преди да те одере, предполагам. Уви, нещата не са толкова прости, нали? Така че, ето ни тук…
С периферното си зрение Калам видя, че Перла изважда кама.
— Разбираш ли, въпросът е в тези неизменни закони в Нокътя. В частност, точно един, за който съм сигурен, че го знаеш много добре…
Острието потъна дълбоко в хълбока на Калам с тъпа и някак далечна болка. Перла го изтръгна.
— О, не е фатално, само загуба на кръв. Отслабва те, ако предпочиташ. Тази нощ град Малаз е спокоен, не мислиш ли? Не е никак изненадващо — нещо витае във въздуха — всеки джебчия, всяко улично гаменче и бияч може да го усети, и всички те са снишили главите си. Три Ръце те чакат, Калам, жадни да почнат лова. Онзи неизменен закон, Калам… В Нокътя сами се оправяме със своите.
Стиснаха го две ръце.
— Ще се събудиш, щом паднеш във водата, приятелю. Признавам, плуването ще е тежко, особено с тази броня, която ще те изтощи. А и кръвта няма да помогне — днес акулите са много, нали. Но аз вярвам в теб, Калам. Знам, че ще се добереш до сушата. Поне дотам. След това… ами…
Усети как го повдигнаха и го надвесиха над перилото. Зяпна надолу в черната вода.
— Какъв позор — изпъшка до ухото му Перла. — За капитана, както и за този екипаж. Но нямам никакъв избор и съм сигурен, че ще ме разбереш. Сбогом, Калам Мекхар.
Убиецът цопна във водата с тих плясък. След като вълните се успокоиха, Перла надникна надолу. Увереността му, че Калам ще се справи, се поразклати. Беше с ризница все пак. После сви рамене, извади два гърлорезача и се обърна към хората, лежащи неподвижно по палубата.
— Работата на свестния човек никога не свършва — въздъхна той и закрачи към тях.
Силуетът, изникнал от сенките, беше огромен и черен. Единственото око на издължената зурлеста глава блесна към него, а зад главата се очерта фигурата на ездач, дребно копие на чудовището, което беше възседнал.
Перла отстъпи назад с усмивка:
— Ах. Великолепна възможност да ти благодаря за усилието, което положи срещу семк. Тогава не разбрах откъде се появи, нито пък сега — защо си тук, но моля те, приеми благодарността ми…
— Калам — прошепна малкият ездач. — Допреди миг беше тук.
Перла присви очи.
— Аха, сега разбирам. Значи не си следил мен, нали? Не, разбира се, че не. Колко глупаво от моя страна! Ами, да отговоря на въпроса ти, дете, Калам замина за града и…
Демонският скок го прекъсна. Перла се присви под озъбените челюсти и се наниза право в ноктестия крайник. Ударът отхвърли Нокътя на двайсет стъпки назад и го натресе в обърнатата на палубата лодка. Рамото му се изметна и болката го жегна. Той седна и зяпна крачещия към него демон.
— Срещнах си майстора май — измърмори Перла. — Е, добре. — Бръкна под ризата си. — А това как ще ти дойде?
Шишенцето се пръсна на палубата между тях. Блъвна дим и започна да се сгъстява.
— Какво ще кажеш? Кенрил’ахът се е поразпалил май, а? Е… — Надигна се с усилие на крака. — Мисля да ви оставя двамата на ей това. Има едно кръчме в град Малаз, умирам да го видя.
Махна с ръка и Лабиринтът се отвори, забърса го и щом се затвори, от Перла нямаше и помен.
