Пехотните полкове на Върховния юмрук крачеха два пъти по-бавно, мълчаливи и напрегнати. Не можеха да се надяват, че ще догонят бягащата вражеска армия, преди конницата да довърши обкръжението и да затвори всички пътища за отстъпление.
— Точно както предсказахте, Върховен юмрук! — изрева Малик Рел на Пормквал, докато се носеха напред в галоп. — Побягнаха!
— Но няма да се измъкнат, нали? — изсмя се подрусващият се на седлото Пормквал.
„Богове на Бездната! Върховният юмрук дори не може да язди.“
Гонитбата ги отведе до билото и след това надолу по първата могила, между труповете на Седма и на уикците. Телата — със смъкнати доспехи — се въргаляха на широк откос на североизток, очертали последния маршрут на отстъпващия с бой Колтейн по склоновете на следващата могила, после около основата на още по-задната. Дюйкър едва надмогваше желанието да огледа тези тела, да потърси познати лица, свити в непознатия гърч на смъртта. Но гледаше право напред, към бягащите врагове.
От време на време Пормквал забавяше скоростта, за да остане в ядрото на пехотата. Крилата на конницата бяха отишли някъде напред и не се появяваха отново. Междувременно хилядите отстъпващи войници се криеха зад могилите, като изоставяха купища плячка.
Върховният юмрук и армията му заобикаляха тези препятствия и продължаваха гонитбата, докато не стигнаха до една широка клисура, пълна с бягащи врагове, които започнаха да се катерят по полегатите склонове. Прах се вдигна по билата на изток, на запад и точно пред тях.
— Обкръжението е завършено! — извика Пормквал. — Вижте прахта!
Дюйкър се намръщи. До ушите му смътно стигаше шум на битка. След малко той взе да затихва, а прахта се сгъсти и стана по-непроницаема.
Пехотата навлезе в клисурата.
„Тук нещо не е наред…“
Бягащите войници вече стигнаха до билата от всички страни, освен южната, но вместо да продължат в паника, започнаха да забавят, заизваждаха оръжията си и започнаха да се обръщат.
Прашната завеса зад тях се издигна високо, а после от нея започнаха да се появяват конници — не конницата на Пормквал, а племенни ездачи. След миг пръстенът от пехотинци започна да се стяга, с новите и нови редици, които се вливаха в него.
Дюйкър се извърна рязко в седлото си. На юг клисурата беше затворена като с черна порта от конницата на Седемте града.
„И така, влязохме в най-простия капан. И оставихме Ейрън без защита…“
— Малик! — изкрещя Пормквал и дръпна юздите. — Какво става?
Главата на жреца се въртеше на всички страни, зяпнала.
— Измяна! — изсъска той. Обърна рязко белия си кон и очите му се приковаха в Дюйкър. — Това е твое дело, историко! Част от сделката, за която намекна Нетпара! Не само това, виждам магията около теб — свързал си се с Корболо Дом! Богове, какви глупци сме били!
Без да го слуша, Дюйкър примижа и се загледа на юг. Беше ясно, че конните крила на Пормквал са унищожени.
— Обкръжени сме! Те са десетки хиляди! Ще ни избият до крак! — Разпенен, Върховният юмрук посочи с пръст към историка. — Убийте го! Убийте го веднага!
— Стойте! — извика Малик Рел. И се обърна към Пормквал. — Моля ви, Върховен юмрук, това го оставете на мен, моля ви! Уверявам ви, че ще получи точно каквото заслужава!
— Както кажеш, но… — Пормквал се огледа гневно. — Какво ще правим сега, Малик?
Жрецът посочи на север.
— Ето, идват конници с бяло знаме… да видим какво предлага Корболо Дом, Върховен юмрук! Какво имаме да губим?
— Не мога да говоря с тях! — изломоти Пормквал. — Не мога да мисля! Малик… моля те!
— Е, добре — отстъпи джисталският жрец, обърна коня си, заби шпори в хълбоците му и препусна през сгъстените редици на заклещената в капан армия на Юмрука.
По средата на далечния северен склон конниците се срещнаха. Преговорите продължиха по-малко от минута и Малик препусна назад.
— Ако натиснем назад, можем да прекършим частите на юг — заговори кротко Дюйкър на Върховния юмрук. — Едно изтегляне с бой до градските порти…
— Дума да не съм чул повече от теб, предател с предател!
Малик Рел се върна. На лицето му се беше изписала надежда.
— На Корболо Дом кръвопролитията са му омръзнали, Върховен юмрук! Вчерашното клане му стига!
— Какво предлага тогава?
— Единствената надежда за нас, Върховен юмрук. Трябва да заповядате на армията си да сложи оръжие — да го подреди по краищата на клисурата и да се изтегли в средата. Ще бъдат военнопленници и поради това към тях ще се прояви милост. Колкото до вас и мен, ще ни вземат като заложници. Когато пристигне Тавори, ще се уреди почетното ни връщане. Върховен юмрук, мисля, че нямаме друг избор…
Странна отпадналост обзе Дюйкър. Разбираше, че каквото и да каже, не може да склони Върховния юмрук. Слезе бавно от седлото, бръкна под корема на коня и заотвързва ремъците.
— Какво правиш, предателю? — изръмжа Малик Рел.
— Пускам коня си на свобода — кротко отвърна историкът. — Врагът няма да се интересува от него — твърде измършавял е, за да им върши работа. Ще се върне в Ейрън — това е най-малкото, което мога да направя за него. — Свали седлото, хвърли го на земята, след което измъкна юздечката от устата.
Жрецът го изгледа още един миг, леко намръщен, след което отново се обърна към Пормквал.
— Чакат отговора ни.
Дюйкър пристъпи към коня и го погали по меката муцуна.
— И се пази — прошепна в ухото му.
После отстъпи назад и го плесна по задницата. Конят подскочи, обърна се и затича на юг. Дюйкър знаеше, че ще го направи.
— Имам ли избор? — прошепна Пормквал. — За разлика от Колтейн, аз съм длъжен да се погрижа за войниците си… животът им е по-важен от всичко друго… мирът ще се върне на тази земя, рано или късно…
— Хиляди и хиляди, мъже и жени, бащи и майки ще благославят името ви, Върховен юмрук. Ако се биете сега, ако приемете горчивия и безсмислен край, ще проклинат името ви цяла вечност.
— Не мога да допусна това — съгласи се Пормквал. И се обърна към офицерите си. — Сложете оръжие. Предайте заповедта ми — всички оръжия да се положат в краищата и бойците да се оттеглят в средата на клисурата…
Дюйкър изгледа четиримата капитани, които мълчаливо слушаха командите на Върховния юмрук, после извърна очи.
Разоръжаването отне почти час. Войниците на Малазан предаваха оръжието си в пълно мълчание. Трупаха го на камари встрани от фалангите, след това се изтегляха и накрая се престроиха в плътни настръхнали редици в средата на сухото корито.
Тогава племенните конници бавно се спуснаха от склоновете и прибраха оръжието. След още двайсет минути десетхилядната малазанска войска стоеше струпана в клисурата, обезоръжена и безпомощна.
Авангардът на Корболо Дом се отдели от силите по северния хребет и подкара надолу към позицията на Върховния юмрук.
Дюйкър видя Камъст Релой, шепа бойни главатари, две невъоръжени жени, най-вероятно бяха военни магьосници, както и самия Корболо Дом, невисок набит полунапанец, с обръсната до голо глава и с лице, нашарено с белези. Усмихваше се, когато се спря със свитата си пред Върховния юмрук, Малик Рел и другите офицери.
— Добре я свърши — изръмжа на жреца.
Джисталецът слезе от коня, пристъпи напред и се поклони.
— Предавам ви Върховния юмрук Пормквал и неговите десет хиляди. Освен това ви предавам града Ейрън, в името на Ша’ик…
