— Слугата, кой. Мисли си, че да ме носи, е единственото му задъл… а, ей го!
Треллът проследи погледа му и се намръщи.
— Но това е муле, господине. Съмнявам се, че ще може да хване някой винен мях с копитата си, та да ви напълни чашата. — Ухили се на Икариум, но джагът бе престанал да обръща внимание на ставащото. Беше свалил тетивата на лъка, седеше на един камък и чистеше меча си.
Както седеше на земята, непознатият награби шепа пясък и я хвърли по мулето. Стреснато, животното изрева, затича към процепа и се скри в пещерата. Странният човек с клюнестия нос запъшка, надигна се, олюля се, вдигна ръце, стисна ги пред себе си в нервен тик и заговори с вяла усмивка:
— Преоскърбително посрещане на гости. М-м, да. Преоскърбително посрещане, казвам ви. Безцелни извинения и любезни жестове, важни са много, м-да. Безкрайно съжалявам за този временен провал в етикета. О, да. Щях да имам повече опит, ако не бях господарят на този храм. Виж, един служител е длъжен да ласкае и да угодничи, м-да. Пък после да мрънка и да мърмори с приятелите си по участ. А, ето го и Слуга.
От входа на пещерата се появи кривокрак мъж с черен халат — носеше поднос с кана и глинени чаши. Беше забулил лицето си със слугински воал, само с два тънки процепа за очите — тъмнокафяви.
— Мързелив глупак! Паяжини видя ли да има?
Говорът на Слуга изненада Маппо. Беше малазански.
— Не, Искарал.
— По титла ме наричай!
— Върховен жрец…
— Сбърка!
— Върховен жрец Искарал Пъст на храма Тесем на Сянка…
— Идиот! Ти си Слуга! Значи аз съм…
— Господар.
— Точно тъй. Рядко си говорим — обясни Искарал на Маппо.
Икариум се приближи до тях.
— Значи това е Тесем. Бях склонен да вярвам, че е обител, посветена на Кралицата на сънищата…
— Отидоха си — сопна се Искарал. — Взеха си фенерите и оставиха само…
— Сенки.
— Умен джаг. Ама аз бях предупреден за това, о, да. И двамата сте повехнали като недопечени прасета. Слуга ви е приготвил стаи. И отвари с целебни треви, корени, лекове и еликсири. Бял паралт, емълър, тралб…
— Ама това са отрови — изтъкна Маппо.
— Тъй ли? Затуй умря свинята значи. Е, почти е време. Дали да се приготвяме за качването, що ли?
— Водете — подкани го Икариум.
— Живот даден за живот взет. След мене. Никой не може да надхитри Искарал Пъст. — Върховният жрец се обърна към пукнатината в скалите и примижа свирепо.
Зачакаха, но какво точно — Маппо представа си нямаше. След няколко минути треллът се окашля.
— Служителите ви ще пуснат ли стълба?
— Служители ли? Няма служители. Няма на кой да си наложиш тиранията. Колко жалко — няма кой да ти мърмори и ръмжи зад гърба, а това е лошо за един Върховен жрец. Ако не беше шепненето на моя бог, щеше да ми е все тая, уверявам ви, и вярвам, че ще го вземете предвид заради всичко, което съм сторил и предстои да сторя.
— Виждам някакво движение в цепнатината. — Икариум примижа.
— Бок’арала. Гнездят от тая страна на ската — изсумтя Искарал. — Мръсни скимтящи твари, все се месят, душат навсякъде, опикават олтара, серат ми на възглавницата. Те са ми наказанието — и защо? Едно от тях не съм одрал, да не говорим да му сваря мозъка за прилична трапеза — не. Нито клопки, нито капани, нито отрови, но на — преследват ме. Няма отговор за това. Отчаян съм, казвам ви.
След като попритъмня, бок’арала станаха още по-дръзки: заподскачаха по скалната стена, хващаха се с лапи за тесните пукнатини по камъка и търсеха да спипат някой ризан, щом малките крилати гущерчета взеха да излизат за нощния си лов. Дребни и с маймунски телца, бок’арала бяха крилати като прилепи, без опашки и с кафява козина. Като се оставеха настрана острите им зъбки, лицата им поразително приличаха на човешки.
От единствения прозорец на кулата се спусна въже с десетки вързани възли, показа се и една малка кръгла глава.
— Някои от тях са полезни, разбира се — добави Искарал.
Маппо въздъхна. Беше се надявал, че ще се появи някакво магическо средство за изкачване, нещо подобаващо за Върховния жрец на Сянка.
— Значи ще се катерим.
— В никакъв случай — отвърна възмутено Искарал. — Слуга ще се качи, после ще ни издърпа.
— Доста сила ще му трябва, за да се оправи с мен — каза треллът. — А и с Икариум.
Слуга остави подноса, плю си на ръцете и закрачи към въжето. Заиздига се нагоре със смайваща ловкост. Искарал клекна до подноса и наля вино в трите чаши.
— Слуга е наполовина бок’арал. Има доста дълги ръце. И мускули като желязо. Сприятелил се е с тях, сигурно заради него търпя всичките им злини. — Взе си чаша, подкани ги с жест и се надигна. — Цяло щастие е за Слуга, че съм толкова добър и търпелив господар. — Обърна се да види докъде се е изкатерил мъжът. — По-бързо, псе проскубано такова!
Слуга бе стигнал прозореца и вече се прехвърляше вътре.
— Слуга ми е дар от Амманас. Живот даден за живот взет. Една стара ръка, една нова. Истински повод за разкаяние. Ще видите.
Въжето се разклати. Върховният жрец изгълта последните капки от виното си, хвърли чашата и се затътри към въжето.
— Много дълго съм навън! Уязвим съм. Хайде, бързо! — Хвана се за един от възлите и сплете крака около въжето. — Тегли! Глух ли си? Тегли!
И полетя нагоре.
— Скрипци — каза Икариум. — Твърде бързо е, за да е нещо друго.
Маппо потръпна от болката, върнала се в раменете му, и отвърна:
— Не е това, което очакваше, както разбирам.
— Тесем — промърмори Икариум, докато гледаше как жрецът се промушва през прозореца. — Място за лечение. Самотен размисъл, депозиторий със свитъци и томове, ненаситни калугерки…
— Ненаситни?
Джагът погледна приятеля си и вдигна вежда.
— И още как.
— Колко тъжно наследство!
— Много.
— В този случай — каза Маппо, докато въжето се развиваше отново надолу, — мисля, че самотният размисъл е поразмътил нечий мозък. Надхитрянията с бок’арала и шепотът на един бог могат да побъркат мнозина…
— Все пак тук има сила, Маппо — промълви Икариум.
— Да — съгласи се треллът, докато пристъпваше към въжето. — Когато мулето влезе, в пещерата се отвори Лабиринт.
— Тогава защо жрецът не го използва?
— Съмнявам се, че при този Искарал Пъст ще намерим лесни отговори, приятелю.
— Гледай да се държиш здраво, Маппо.
— Добре.
Изведнъж Икариум се пресегна и сложи ръка на рамото на Маппо.
— Приятелю.
— Да?
