камъни нагоре по Дълбокия забой до шахтата на Почти светлото. Във всички други хомоти теглеха волове. Всяко животно дърпаше по три колички, а Хеборик само една — единствената отстъпка, която пазачите му правеха затова, че е човек.
Бенет си даваше сметка за нарежданията, получени от Саварк, Фелисин беше сигурна в това. Все пак властта на „краля“ на Чашата на черепа си имаше граници, колкото и той да го отричаше.
Стигнаха до главната шахта. Оставаха им още четиристотин крачки до Почти светлото на Кривините. За разлика от Дълбокия забой с неговата дебела, богата и права жила отатарал, минаваща дълбоко под хълмовете, Кривините следваха една огъната жила, която се издигаше и пропадаше, изгърбваше се и извиваше през варовика.
За разлика от железните рудници на континента, отатарал никога не стигаше до истински, основен пласт. Намираше се само във варовик и жилите бяха плитки и дълги, като реки от прах под вкамененото някогашно морско дъно, запълнено с изкопаеми растения и раковини.
„Варовикът е само костите на някога живели същества“, беше й обяснил Хеборик на втората им нощ в коптора, който им бяха дали край улица Лопатите — преди Бенет да ги премести в малко по-уредения участък зад Ханчето на Була. „Чела съм за тази теория преди, а сега вече се убедих сама. Тъй че съм склонна да вярвам, че отатарал не е естествена руда.“
„Това важно ли е?“, попита я Баудин.
„Ако не е естествена, какво е тогава? — ухили се Хеборик. — Отатарал, проклятието за магията, е създаден от магия. Ако не бях толкова добросъвестен учен, щях да напиша трактат за това.“
„Какво искаш да кажеш?“, попита Фелисин.
„Иска да каже — намеси се Баудин, — че подканва алхимиците и маговете да правят опити сами да създадат отатарал.“
„Това проблем ли е?“
„Тези жили, които копаем — обясни Хеборик, — са като пласт стопена някога тлъстина, дълбока река, затисната между пластове варовик. Целият този остров трябва да се е стопил, за да образува тези жили. Каквато и сила да е създала отатарал, оказала се е безконтролна. Не бих искал да се окажа виновен за развихрянето на такава сила отново.“
При портата на Почти светлото чакаше един малазански пазач. Зад гърба му се изпъваше пътят за миньорското селище. Слънцето отсреща тъкмо залязваше и Чашата на черепа тънеше в сянка — сумрачна падина, предлагаща благословен хлад след целодневната жега.
Пазачът — още младеж — беше отпуснал ръце на пречките на острието на пиката.
Бенет изпръхтя:
— Къде ти е ешът, Пелла?
— Тая доусийска свиня се изниза, Бенет. Можеш да го подшушнеш на Саварк — Гуглата знае, че нас той не ни слуша. Доусийските редници нямат никаква дисциплина. Напускат постовете, когато си щат, по цял ден играят комар при Була. Ние сме седемдесет и пет, а те са над двеста, Бенет, и всички тия приказки за бунтове… Що не обясниш на Саварк…
— Не си знаеш историята — каза Бенет. — Доусийците са на колене вече от триста години. Друг начин на живот не познават. Първо са ги газили от континента, после колонистите от Фалар, сега и вие, малазанците. Успокой се, не се излагай.
— Историята утешава само глупците — отвърна младият малазанец.
Бенет се изсмя гъгниво и посегна към портата.
— Тия думи пък чии ще да са, а, Пелла? Не са твои май.
Пазачът вдигна вежди, после сви рамене.
— Понякога забравям, че си корелец, Бенет. Тия думи ли? На император Келанвед. — Леко присвитите очи на Пелла се спряха на Фелисин. — Дюйкър, „Имперските кампании“, първи том. Ти си малазанка, Фелисин, спомняш ли си какво става след това?
Тя поклати глава, развеселена от прикритата напрегнатост на погледа му. „Научила съм се да разгадавам лицата — Бенет нищо не забеляза.“
— Не съм толкова запозната с трудовете на Дюйкър, Пелла.
— Струва си да се учат — отвърна с усмивка пазачът.
Усетила засилващото се нетърпение на Бенет, Фелисин пристъпи покрай него.
— Съмнявам се, че в Черепа ще се намери и един свитък.
— Може пък да намериш някой, през чиято памет си струва да повлечеш трала.
Фелисин го погледна намръщено през рамо.
— Момчето флиртува с тебе, а? — попита я Бенет от рампата. — Внимавай, момиче.
— Ще помисля за това — отвърна тихо Фелисин на Пелла и продължи към портата на Кривините. Закрачи с Бенет по стръмния път и му се усмихна. — Не си падам по нервните типчета.
Той се засмя.
— Това ме успокоява.
„Дано да е така, благословена Кралице на сънищата.“
Стръмният път беше ограден от двете страни с ровове, запълнени с камънак, докато не се слееше с други другите два пътя при кръстовището „Трите съдби“ — широка вилка, обкръжена от двете страни от две схлупени доусийски караулки. На север от пътя за Кривините и вдясно от тях се проточваше пътят за Дълбокия рудник; на юг и вдясно минаваше пътят за Шахтата, водещ към един изоставен забой, където всяка привечер хвърляха умрелите.
Фургонът за труповете не се виждаше, което означаваше, че обикаля из рудничарското село и че телата, които изнасят, за да ги хвърлят в него, днес са повече от обичайното.
Минаха кръстопътя и продължиха по Работния път. Оттатък северната доусийска караулка се проточваше Блатясалото езеро — дълбоко тресавище с тъмнозелена вода, стигащо чак до северния скат на хлътнатината. Разправяха, че водата му била прокълната и гмурнеш ли се в нея, изчезваш завинаги. Някои вярваха, че в дълбините му живее демон. Хеборик твърдеше, че невъзможността да се задържаш на повърхността на водата било свойство на самата вода, заради многото разтворен варовик. Тъй или иначе, малко роби се осмеляваха да се опитват да бягат в тази посока, защото скатът от северната страна беше също толкова стръмен, колкото навсякъде, и водата по него се цедеше непрестанно върху варовиковата утайка, лъснала отдолу като мокри кости.
Все пак Хеборик беше помолил Фелисин да хвърля по едно око на нивото на водата на Блатясалото езеро, след като вече беше настъпил сухият сезон, и сега, докато вървяха по Работния път, тя се взираше към отсрещния му бряг, доколкото можеше да го види на смътната светлина. На една длан над водната повърхност се виждаше ивица бяла кора. Новината щеше да го зарадва, макар че тя представа си нямаше защо. Мисълта за бягство беше нелепа. Отвъд хлътнатината имаше само мъртва пустиня и камънаци, без питейна вода в която и да било посока, в продължение на дни. Робите, които успяваха да се доберат до билото и след това да избегнат патрулите по Пътя на бръмбара, обкръжаващ хлътнатината, оставяха костите си сред червените пустинни пясъци. Малцина обаче стигаха толкова далече и железните шипове, наречени „Спасението“, на стръмната стена на Кулата при Ръждива рампа показваха провала им нагледно. Не минаваше седмица, без на стената на Кулата да се появи нова жертва. Повечето издъхваха, преди да е изтекъл и първият ден, но някои се задържаха и по-дълго.
Изтърканите камъни на Работния път минаваха покрай хана на Була вдясно и дългата редица бордеи отляво, преди пътят да свърши на площада „Дупката на плъха“. В центъра на кръглия площад се издигаше цитаделата на Саварк, шестоъгълна кула, съградена от дялан варовик, на три етажа. От всички роби само Бенет беше влизал вътре.
Дванайсет хиляди роби живееха в Чашата на черепа, най-голямата миньорска яма, на трийсет левги северно от единствения град на южното крайбрежие на остров Доусин Пали. Освен тях и тристате пазачи имаше и местни: проститутки за бардаците, слуги и слугини за хана на Була и комарджийските дупки, каста от прислужници, свързали живота си и този на семействата си с малазанската военщина, продавачи и амбуланти за шумното пазарище, изпълващо Дупката на плъха в Деня за отдих, както и цяла сган окаяни бездомници, предпочели миньорското село пред пълните с боклук задни улички на Доусин Пали.
— Яхнията ще е изстинала — измърмори Бенет, щом наближиха вратата на хана на Була.
Фелисин изтри потта от челото си.
