син, става само да го използваш. Е, добре, сами ще разберете какво е Черепа за всички останали. Приключих с услугите. Пак ще те върна при количките, дъртак, заклевам се!“ Усети, че се бори със сълзите, и разбра, че не може да направи такова нещо. Да, Бенет й беше нужен и си беше платила, за да го задържи. Но Хеборик и Баудин също й бяха нужни и отчасти се беше вкопчила в тях като малко дете в родителите си, за да надмогне трудностите, с които беше изпълнен целият свят. Да изгуби това — тях да изгуби — беше все едно да изгуби… всичко.
Явно бяха сметнали, че ще продаде доверието им толкова лесно, колкото беше продала тялото си, ала не беше истина. „Не е истина, кълна се.“
Сълзите потекоха от очите й. „Сама съм. Само Бенет ми остана. Бенет и виното му, и неговият дъранг, и тялото му.“ Още я болеше между краката, откакто Бенет най-накрая легна с нея и Була в грамадното легло на ханджийката.
И си каза, че е въпрос само на воля да превърне болката в удоволствие.
„Оцелявай всеки час.“
Пристанищният пазар беше започнал да притегля сутрешните тълпи, подсилвайки илюзията, че и този ден с нищо не е по-различен от всеки друг. Смразен от страх, който дори изгряващото слънце не можеше да надвие, Дюйкър седеше кръстосал крака на стената на вълнолома. Погледът му се рееше над залива към Саулско море — искаше му се да види как се връща флотата на адмирал Нок.
Ала това бяха заповеди, които дори Колтейн не можеше да отмени. Уикецът нямаше никаква власт над бойните кораби на Малазан, а в заповедта си Пормквал бе настоял Саулският флот да отплава от залива на Хисар същата тази утрин за едномесечното си пътуване до Ейрън.
Въпреки преструвките, че всичко си е както обикновено, отплаването му не остана незабелязано за гражданите на Хисар и сутрешният пазар все повече се огласяше от смях и възбудени гласове. Потиснатите бяха спечелили първата си победа и единственото, което щеше да я отличи от следващите, щеше да е нейната безкръвност. Такова поне беше преобладаващото чувство.
Единственото утешение, което Дюйкър можеше да измисли, беше това, че Върховният жрец на Джистал Малик Рел беше заминал с флотата. Не му беше трудно да си представи обаче доклада, който жрецът щеше да приготви за Пормквал.
Някакво платно в пролива привлече погледа му — малазански кораб, влизащ от североизток. „От Доусин Пали ще да е, на острова, или някъде от по-далече по крайбрежието.“ Пристигането му бе непредвидено и затова предизвика любопитството на Дюйкър.
Чу стъпки, обърна се и видя Кълп — той се покатери на ниската широка стена и провеси крака над мътната вода на десетина крачки надолу.
— Свърши се — рече той все едно, че думите съдържаха признание за гнусно убийство. — Пратих съобщението. Ако приятелят ти все още е жив, ще получи указанията.
— Благодаря, Кълп.
Магът помръдна неспокойно, отри лице и примижа към навлизащия в пристанището кораб. Към него се приближи лоцманската лодка. Екипажът вече смъкваше единственото платно. На палубата стояха двама мъже с лъскави брони и следяха с очи приближаващата се лодка.
Единият от мъжете се наведе и подвикна нещо на пристанищния лоцман. След малко гребците на лодката започнаха с явна припряност да завиват покрай кораба.
— Видя ли? — изсумтя Дюйкър.
— Да — изръмжа Кълп.
Корабът се плъзна право към Имперския кей, подкаран от долния ред гребла, показали се почти над ватерлинията. След малко редицата гребла откъм кея се прибра. Пристанищни работници се разтичаха да хванат хвърлените въжета. Заприготвяха за спускане широкия трап, а на палубата се появиха и коне.
— Червени мечове — промълви Дюйкър, щом на палубата излязоха още въоръжени мъже и почнаха да се редят до конете си.
— От Доусин Пали — потвърди Кълп. — Първите двама ги познах: Бария Сетрал и брат му Мескер. Имат още един брат, Орто. Командва частта им в Ейрън.
— Червени мечове — повтори замислено историкът. — Никакви илюзии не хранят за положението на нещата. Чух, че се опитват да наложат ред в други градове, а тук в Хисар май ще удвоят присъствието си.
— Интересно дали Колтейн го знае.
Пазарът се беше смълчал; глави и очи се извърнаха към Бария и Мескер, които поведоха бойците си по кея. Червените мечове бяха снаряжени като за битка. Настръхнали, с извадени оръжия, с плетените ризници, падащи до глезените, и със смъкнати забрала на шлемовете. Изпъваха се лъкове, стрели се охлабваха в колчаните. Дългите мечове бяха извадени от ножниците и бляскаха до хълбоците на конете им.
Кълп се изплю ядосано и измърмори:
— Не ми харесва тая гледка.
— Все едно, че…
— Канят се да щурмуват пазара — каза Кълп. — Това не е само за показ, Дюйкър. Копитото на Финир да ме ритне дано!
Историкът преглътна и погледна мага.
— Разтворил си Лабиринта си!
Без да отвръща, магът се смъкна от стената на вълнолома; погледът му беше прикован в Червените мечове, които се трупаха и строяваха в края на кея срещу около петстотинте граждани, вече смълчани и отстъпващи заднешком в тесните пролуки между коли и навеси. Свиването на тълпата щеше да предизвика паника, а точно това беше намерението на Червените мечове.
С провиснали от кожените каишки на китките пики, Червените мечове започнаха да зареждат стрели; конете под тях тръпнеха, но стояха на място.
Тълпата на няколко места като че ли се размърда все едно, че земята отдолу се бе разтърсила. Дюйкър забеляза, че няколко фигури се движат, но не назад, а към предната линия.
Фигурите стигнаха до челния ред на сбитата тълпа, смъкнаха наметалата телаба и качулките и под тях се откриха кожени ризници, покрити с черна пластинчата желязна броня. В облечените в ръкавици ръце блеснаха дълги ножове. Тъмните очи по загорелите татуирани лица на уикците загледаха хладно и твърдо Бария, Мескер и техните воини.
Срещу четиридесетте войници вече се бяха изправили десетима воини на Уик. Множеството зад тях се бе смълчало, всички се бяха вкаменили като статуи.
— Махайте се! — изрева Бария с потъмняло от гняв лице. — Или умрете!
Уикците се изсмяха дръзко и предизвикателно.
Дюйкър се вдигна от мястото си и тръгна след Кълп, който вече крачеше припряно към Червените мечове.
— Не ставай глупак, Бария! — изсъска магът.
Командирът присви очи.
— Само да си хвърлил магия срещу мен, ще те посека на място.
Вече бяха близо до тях и Дюйкър забеляза отатаралските брънки, вплетени в ризницата на Бария.
— Ще посечем тази шепа варвари — изръмжа Мескер, — след което ще възвестим пристигането си в Хисар както подобава… с кръвта на предателите.
— И пет хиляди уикци ще отмъстят за смъртта на своите родственици — рече Кълп. — И не с бързия удар на меча. Не, ще висите живи от шиповете на стената на вълнолома. Играчка за чайките. Колтейн вече не е вашият враг, Бария. Приберете си оръжията и се представете на новия Юмрук, командире. Всичко друго означава да пожертвате живота си и живота на войниците си.
— Пренебрегваш ме — изръмжа Мескер. — Бария не ми е настойник, магьоснико.
Кълп се озъби.
— Млъкни, пале такова. Където води Бария, Мескер го следва. Или сега ще кръстосвате мечове с брат си?
— Престани, Мескер — избоботи Бария.
