— Толкова по-добре.
— Не си свикнала още с жегата. До месец-два ще почнеш да усещаш нощния хлад като всеки друг.
— Тия ранни часове още помнят деня, Бенет. Студа го усещам, но чак след полунощ.
— Ела с мене, момиче. Ще те топля колкото щеш.
Пак го хващаше един от пристъпите му на мрачно настроение. Тя си замълча, с надеждата, че ще му мине.
— Внимавай какво отказваш — изръмжа Бенет.
— Була може да ме вземе в леглото си — каза тя. — Ти можеш да погледаш, пък ако искаш, можеш и да легнеш с нас. Тя и паниците ще ни затопли. Пък може и да ни досипе нещичко отгоре.
— Тя е толкова стара, че може да ти бъде майка — измърмори Бенет.
„Както и ти да ми бъдеш баща.“ Но чу как дъхът му се учести.
— Тя е мека и топла, Бенет. Помисли за това.
Знаеше, че ще го направи и ще престане да я подканя да иде с него. „Поне за тази нощ. Хеборик греши. Няма смисъл човек да мисли за утре. Само за следващия час. Час по час. Стой жива, Фелисин, и гледай да живееш колкото може по-добре. Все някой ден ще се окажеш лице в лице срещу сестра си и цял океан от кръв, изляла се от жилите на Тавори, няма да те насити, макар че всичко, което има в тях, ще стигне. Стой жива, само това трябва да правиш. Оцелявай всеки час. Час по час.“
Пъхна ръка в широката длан на Бенет и усети в нея потта, избила от образите, с които бе подпалила ума му.
„Някой ден. Лице в лице. Сестро.“
Хеборик все още беше буден, загърнат в одеялата и свит до огнището. Вдигна глава, щом Фелисин се качи в стаичката и затвори капака на пода. Тя взе овчата кожа от скрина и я загърна около раменете си.
— Нима ще ме накараш да повярвам, че животът, който си избрала, започва да ти харесва, момиче? И то в нощи като тая? Чудна работа.
— Мислех, че вече ще ти е омръзнало да ме съдиш, Хеборик — отвърна Фелисин, смъкна меха с вино от куката на стената и порови из купчината кратуни да си намери някоя по-чиста. — Виждам, че Баудин го няма още. Едни чаши не може да почисти. — Намери си една, която можеше да мине за чиста, стига да не я оглеждаш много, и си наля вино.
— Това ще те съсухри — отбеляза Хеборик. — Пък и бас държа, че не ти е първото за тая нощ.
— Не се дръж с мен като баща, старче.
Татуираният мъж въздъхна.
— Все едно, Гуглата да я вземе тая твоя сестра — измърмори той. — Не й стигна да те види умряла. Не, поиска да направи от четиринайсетгодишната си сестричка курва. Ако Финир е чул молитвите ми, Тавори ще си изпати повече, отколкото са греховете й.
Фелисин пресуши половината кратунка и го погледна с премрежени очи.
— Миналия месец почнах петнайсет.
Очите му срещнаха нейните и за миг изведнъж се състариха много, преди да ги извърне отново към огъня.
Фелисин допълни чашата си и отиде при Хеборик до квадратното, издигнато над пода огнище. Горящата в каменното корито тор почти не пушеше. Пиедесталът, на който бе поставено коритото, беше гледжосан и напълнен с вода. Сгорещена от огъня, водата се използваше за миене и къпане, а цокълът излъчваше достатъчно топлина, за да убива нощния мраз в стаичката. По дъските на пода бяха настлани доусийски черги и тръстикови рогозки. Цялата колиба беше вдигната на колове, на пет стъпки над пясъците.
Фелисин приседна на едно от ниските дървени столчета и придърпа премръзналите си стъпала към цокъла.
— Днес те видях при количките — заговори малко завалено. — Гънип вървеше до тебе с един камшик.
Хеборик изсумтя.
— Това ги разсмиваше целия ден. Гънип им разправяше, че трепел мухите.
— Скъса ли ти кожа?
— Да, но белезите на Финир ме лекуват, знаеш го.
— Раните — да, но едва ли и болката. Виждам го, Хеборик.
Той я изгледа кисело.
— Изненадвам се, че изобщо можеш да видиш каквото и да било, момиче. Това, дето го надушвам, дъранг ли е? Внимавай, пушекът му ще те натика в по-дълбока и тъмна шахта, отколкото може да стигне и Дълбокият забой.
Фелисин му подаде едно черно топче.
— Аз ще се оправям с моите болки, ти — с твоите.
Той поклати глава.
— Оценявам жеста ти, но тоя път не. Това в ръката ти струва колкото месечната заплата на един доусийски пазач. Бих те посъветвал да го продадеш.
Тя сви рамене и прибра дъранга в кесийката на колана си.
— Не ми трябва нищо, което Бенет да не може да ми даде. Достатъчно е само да му го поискам.
— И си въобразяваш, че ти го дава безплатно.
Тя отпи.
— Почти. Преместиха те, Хеборик. В Дълбоката пръст. От утре. Край с Гънип и с бича му.
Той притвори очи.
— Защо думичката „благодаря“ толкова горчи в устата ми?
— Помътнелият ми от виното ум нашепва „лицемерие“.
Видя как лицето му пребледня. „О, Фелисин, прекали с дъранга, и с виното прекали. Нима правя добрини за Хеборик само за да мога да сипя още сол в раните му? Не искам да съм жестока.“ Извади храната, която беше заделила за него, наведе се и остави вързопчето в скута му.
— Езерото на удавника се е смъкнало с още една педя.
Той не отвърна нищо, свел очи към чуканчетата на китките си.
Фелисин се намръщи. Искаше да му каже още нещо, но паметта й изневери. Допи виното, изправи се и оправи косата си с ръце. Темето й беше изтръпнало. Спря се, забелязала как Хеборик се озърна крадешком към гърдите й, кръгли и пълни под изпънатата риза. Остана така малко повече от нужното, след което бавно смъкна ръцете си.
— Була си фантазира за теб — провлече тя. — Това, което я интригува, са… възможностите. Би могло да ти помогне, Хеборик.
Той се извърна рязко и недокоснатият вързоп с храната падна на пода.
— В името на дъха на Гуглата, момиче!
Тя се изсмя и го изгледа как се скри зад чергилото, отделящо нара му от останалата част на стаичката. Смехът й секна. „Исках само да те накарам да се усмихнеш, Хеборик. И не исках смехът ми да прозвучи толкова… грубо. Не съм това, което си мислиш.“
„Дали?“
Тя взе вързопчето и го сложи на лавицата над коритото.
След час, докато Фелисин все още лежеше будна на нара си, а Хеборик — на своя, се върна Баудин. Разрови жарта в огнището, без да вдига шум. Не беше пиян. Тя се зачуди къде ли е бил. Зачуди се къде ли ходи всяка нощ. Но едва ли си струваше да го пита. Малко думи имаше Баудин за всекиго, още по-малко — за нея.
След малко премисли, като чу как едрият мъж отмести лекичко чергилото, отделящо Хеборик. Той веднага му каза нещо — толкова тихо, че тя не можа да чуе какво, а Баудин също му прошепна нещо. Разговорът им продължи още около минута, после Баудин изпръхтя — онова, което при него минаваше за смях — и отиде до постелята си.
Двамата замисляха нещо, но не това я потресе толкова, колкото, че я изключват. Обзе я гняв. „А аз ги опазих живи! Направих живота им по-лек — още от транспортния кораб! Була е права — всеки мъж е кучи
