Седма — и това съотношение се усилваше с всяка минута. Някъде сред хаотичните облаци прах приливът се беше обърнал.
Колтейн повика да доведат коня му, метна се на седлото и погледна сърдито Бълт.
— Ти остани тук, чичо. Къде са пиконосците ми? — Изчака нетърпеливо, докато четиридесетимата конници се изкачат по склона. Пиките им бяха затъпени с увити около остриетата им кожени ивици. При все това, знаеше Дюйкър, всичко по-силно от плъзгащ страничен удар можеше да счупи кости.
Колтейн ги поведе в тръс към развалините.
Бълт изплю прахта от устата си.
— Крайно време беше.
— За кое?
— Седма най-после си спечели включването на пиконосците. От седмица го чакахме, историко. Колтейн все очакваше да се стегнат, но те се спаружваха още повече. Откъде тогава намериха изведнъж кураж? От теб ли? Внимавай, да не те направи Колтейн капитан.
— Колкото и да бих искал да получа такава похвала, не съм аз. Това е работа на Кълп и отдельонните.
— Кълп улеснява нещата значи? Нищо чудно, че са обърнали битката.
Историкът поклати глава.
— Кълп изпълнява точно заповедите на Колтейн, Бълт. Ако търсиш причина, с която да обясниш поражението на уикците, трябва да я потърсиш другаде. За начало в това, че Седма започва май да показва истинския си дух.
— Ще видим — отрони ветеранът и малките му тъмни очи блеснаха.
— Юмрукът те нарече „чичо“.
— М-да.
— Е? Такъв ли си?
— Какъв?
Дюйкър се предаде. Беше започнал да схваща уикското чувство за хумор. Сигурно щяха да последват пет-шест такива резки реплики, преди Бълт да отстъпи най-сетне с отговор. „Мога да го отиграя. Или да оставя кучия син да чака… всъщност да чака вечно.“
От облаците прахоляк се появи тълпа „бежанци“. Трепереха странно, като в мъгла, докато вървяха, изгърбени под тежестта на невероятни вещи — гардероби, скринове, шкафове, стари оръжия и броня. Във фланг от двете страни ги придружаваха и пазеха бойците на Седма — мъжете се смееха, викаха, удряха с мечовете по щитовете си и продължаваха изтеглянето.
Бълт се изсмя.
— Предай поздравите ми на Кълп, като го видиш, историко.
— Седма си заслужи един ден почивка — подхвърли Дюйкър.
Уикецът го изгледа изненадано.
— Само заради една победа?
— Трябва да й се понасладят, командире. Освен това лечителите ще имат доста работа, докато оправят строшените кокали — не искате да са изтощили Лабиринтите си в неподходящия момент, нали?
— А неподходящият момент наближава, викаш.
— Сигурен съм — отрони Дюйкър. — Сормо Е’нат щеше да се съгласи с мен.
Бълт отново се изплю на земята.
— Племенникът ми се връща.
Колтейн и пиконосците му се бяха появили, осигурили прикритие за оттеглящите се войници, много от които влачеха или мъкнеха на гръб тежките „бежанци“ — плашила. Дори само от броя им се виждаше, че победата на Седма е неоспорима.
— Дали не зърнах усмивка на лицето на Колтейн? — попита Дюйкър. — Само за миг. Стори ми се, че…
— В грешка си, несъмнено — изръмжа Бълт, но Дюйкър беше започнал да опознава уикците и бе доловил нотката на хумор в гласа на ветерана. След малко Бълт продължи: — Предай на Седма, историко. Спечелиха си деня.
Фидлър седеше в тъмното. Занемарената градина беше обрасла гъсто около кладенеца и каменната скамейка с форма на полукръг до него. Над главата на сапьора се виждаше само малка кръпка огряно от звезди небе. Луна нямаше. След малко той килна глава на една страна.
— Тихо стъпваш, момче. Признавам ти го.
Крокъс се поколеба, после седна до него на скамейката.
— Май не беше очаквал да злоупотреби така с ранга си — каза младежът.
— Това ли беше според теб?
— Така поне изглеждаше.
Фидлър замълча. През малката морава току прелиташе по някой ризан, подгонил нощните мушици, пърхащи над кладенеца. Хладният нощен въздух миришеше на гнила смет, струпана оттатък задната стена.
— Уплашена е — промълви Крокъс.
Сапьорът поклати глава. Уплашена.
— Това беше само спор. Ние не сме изтезавали пленници.
— Апсалар не си спомня нищо такова.
— Но аз го помня, момче, а такива спомени трудно можеш да заличиш.
— Тя е най-обикновено рибарско момиче.
— През повечето време. Но понякога… — Поклати отново глава.
Крокъс въздъхна и реши да смени темата.
— Значи не беше част от плана Калам да тръгне сам?
— Старата кръв зове, момче. Калам е роден и израснал в Седемте града. Освен това иска да се срещне с тази Ша’ик, тая пустинна вещица, Ръката на Дрижна.
— Ето, че сега взимаш неговата страна — въздъхна Крокъс малко раздразнено. — Само преди десет минути едва не го обвини в предателство…
— Времената са объркващи за всички ни — отвърна с гримаса Фидлър. — Ласийн ни обяви извън закона, но това не ни прави по-малко войници на Империята, нали? Малазан не е императрицата и императрицата не е Малаз…
— Спорна разлика, бих казал.
— Така ли? Питай момичето, може би тя ще ти го обясни.
— Но вие очаквате въстанието. Всъщност разчитате на него…
— Което не значи, че трябва точно ние да започнем Вихъра, нали? Калам обаче иска да е в ядрото на събитията. Винаги е било така. Този път шансът буквално падна в скута му. Книгата на Дрижна съдържа същността на Богинята на Вихъра — за да започне Апокалипсисът, тя трябва да бъде отворена, от Пророчицата и от никой друг. Калам знае, че това може да се окаже самоубийствено, но ще занесе тая проклета от Гуглата книга в ръцете на Ша’ик и така ще добави още една пукнатина в рухващата власт на Ласийн. Признай му, че настоя поне да опази нас извън тая история.
— Ето, че пак го защитаваш. Планът беше да се убие Ласийн, а не да се въвличаме в това въстание. И все още не обяснява защо трябваше да дойдем на този континент…
Фидлър се изправи и погледна нагоре към проблясващите звезди. Пустинни звезди, като остри диаманти, зажаднели да пускат кръв.
— Не един път води към Унта, момче. Тук сме, за да потърсим един от тях, който може би не е използван никога и може изобщо да не се окаже верният, но все едно, ще го потърсим, с Калам или без него. Гуглата ми е свидетел, може пък Калам да е хванал по-умния път, през сушата и до Ейрън, после на някой обикновен кораб и обратно в Кюон Тали. Може би това, че хванахме по различни пътища, ще се окаже най-разумното решение, ще усили шансовете поне един от нас да успее.
— Как не — тросна се Крокъс. — А ако Калам не успее? Ти ли ще тръгнеш да убиваш Ласийн? Славният копач на улични шахти, и одъртял при това? Не вдъхваш много доверие, Фидлър. Все пак трябва да върнем
