Керванската порта.
— Не съм видял такъв мъж — отвърна Фидлър, — но му желая доброто. Дано Седемте духа го закрилят до края на дните му.
Червеният меч изръмжа.
— Предупреждавам те, кръвта ти не е броня срещу мен, грал. Тук ли беше призори?
Фидлър се върна на мулетата.
— Само един въпрос. За повече се плаща, Червен меч.
Войникът се изплю в краката му, обърна главата на коня и подкара към отряда си.
Фидлър се усмихна под пустинното си було. Крокъс дойде до него и изсъска:
— За какво те пита?
Сапьорът сви рамене.
— Червените мечове търсят някого. Няма нищо общо с нас. Върни се при коня си, момче. Тръгваме.
— Калам ли?
Отпуснал ръце на гърба на мулето, Фидлър се поколеба, примижал от блясъка на утринната светлина, отскачащ от гладките плочи.
— Може до ушите им да е стигнало, че свещеният том вече не е в Ейрън. И че някой е тръгнал да го отнесе на Ша’ик. Никой не знае, че Калам е тук.
Крокъс не изглеждаше убеден.
— Той се срещна снощи с някого, Фидлър.
— Стара връзка. Длъжник му е.
— Което може да е повод да предаде Калам. Никой не обича да му напомнят за дългове.
Фидлър не отвърна нищо. Потупа мулето по гърба — вдигна се облаче прах — и отиде при кончето си. Посегна за юздите и то му се озъби. Той стисна оглавника под брадичката му, здраво го задържа и се наведе към ухото му.
— Дръж се по-възпитано, копеле гадно такова, или ще те накарам да съжаляваш. — Сбра юздите в ръка и се качи на седлото.
Отвъд Керванската порта крайбрежният път се изпъваше на юг равен въпреки леките изкачвания и спускания по скалите от пясъчник от западната страна на залива. Вляво от тях и на една левга навътре в сушата се проточваха хълмовете Арифал — назъбените им ридове щяха да ги съпровождат чак до река Иб, трийсет и шест левги на юг. В хълмовете живееха полуцивилизовани племена, най-многобройни сред които бяха гралите. Най-голямото безпокойство на Фидлър беше да не се срещне с истински грал. Поради сезона опасността от такава среща донякъде намаляваше, защото по това време на годината гралите бяха с козите си стада дълбоко навътре в сушата, където можеше да се намери и сянка, и вода.
Подкараха животните в лек тръс и започнаха да подминават търговския керван, колкото да избегнат вдигащия се прахоляк, след което Фидлър ги накара да продължат в раван. Дневният пек вече се усилваше. Първата им цел беше едно малко селце, Салик, на разстояние малко над осем левги, където щяха да спрат, за да хапнат обедната си храна и да отдъхнат в най-горещите часове, след което да продължат към река Троб.
Ако всичко минеше добре, до седмица щяха да стигнат в Г’данисбан. Фидлър очакваше, че Калам дотогава ще е на два, може би на три дни път пред тях. След Г’данисбан идваше Пан’поцун Одан, оскъдно заселена пустош с голи хълмове, стърчащи като скелети развалини на отдавна мъртви градове, отровни змии, хапещи мухи и — спомняше си той добре думите на Бродника на духа Кимлок — възможната опасност да срещнат нещо още по-гибелно. „Сливане. Кълна се в ходилата на Тогг, тая мисъл хич не ми харесва.“ Сети се за раковината, скътана в кожената му торба. Никога не беше смятал за благоразумно да носи със себе си вещ на силата. „Най-много да ти донесе повече беля, отколкото полза. Ами ако я надуши някой соултейкън и реши, че му трябва за сбирката му?“ Фидлър се навъси. „Сбирка, която лесно би се попълнила с една раковина и три лъснати черепа.“
Колкото повече си мислеше за това, толкова по-неспокоен ставаше. „Май ще е по-добре да я продам на някой търговец в Г’данисбан. Малко парици сигурно ще са повече от полза.“ Тази мисъл го поуспокои. Щеше да продаде раковината и да се отърве от нея. Макар и да не можеше да отрече силата на Бродника на духа, сигурно щеше да е опасно да разчита прекалено на нея. Жреците на Танно отдаваха живота си в името на мира. „Или по-лошо. Кимлок жертва честта си. По-добре ще е да разчитам на морантските взривове в торбата ми, отколкото на някаква си тайнствена раковина. Една палячка ще изпърли соултейкън толкова лесно, колкото и всеки друг.“
Крокъс пришпори коня си и догони сапьора.
— За какво си се умислил, Фидлър?
— А, нищо. Къде ти е бок’аралът?
Младежът се намръщи.
— Не знам. Май ще излезе най-обикновен домашен любимец в края на краищата. Снощи изчезна и не се върна. — Отри лицето си с опакото на ръката си и Фидлър забеляза размазаните сълзи по бузите му. — С Моби имах чувството, че Мамът е с мен.
— Добър човек ли беше чичо ти, преди да го вземе Джагътския тиран?
Крокъс кимна.
Фидлър изсумтя.
— Е, тогава може и да е с теб. Моби сигурно е надушил родството във въздуха. Много благородници в града държат бок’арали за домашни любимци. Това ще да е.
— Сигурно си прав. Цял живот си бях мислил, че Мамът е най-обикновен учен, старец, който все драска по разни свитъци. Чичо ми. Но после разбрах, че е маг, Върховен жрец. Важен при това, с могъщи приятели, като Барук. Но докато го преглътна това, и той взе, че умря. Уби го вашият взвод…
— Чакай малко, момче. Онова, което убихме, не беше чичо ти. Вече беше нещо съвсем друго.
— Знам. Като го убихте, вие спасихте Даруджистан. Знам, Фидлър…
— Било каквото било, Крокъс. И е време да разбереш — чичото, който се е грижил за теб и те е обичал, е нещо по-важно, отколкото това, че е бил Върховен жрец. И мисля, че ако можеше, той самият щеше да ти каже същото.
— Но не разбираш ли? Имал е сила, Фидлър, а нищичко не е направил с нея! Само се криеше в стаичката си в оная порутена сграда! Можеше имение да си изкара, да заседава в Съвета, да е на почит…
Фидлър не беше готов за такъв спор. Пък и в даването на съвети изобщо го нямаше. „То и какъв съвет да му дадеш?“
— Тя ли те срита затова, че си толкова оклюмал, момче?
Лицето на Крокъс потъмня, после той пришпори коня си и продължи най-отпред.
Фидлър въздъхна, извърна се в седлото и хвърли око на Апсалар, която яздеше няколко крачки по- назад.
— Любовниците се сдърлиха, а?
Тя само примига сънено като бухал.
— Мъде на Гуглата! — изруга тихо Фидлър, обърна се отново напред и се намести в седлото.
Искарал Пъст бръкна с метлата в комина и застърга припряно. Облак сажди се посипа върху огнището и полепна по сивия халат на Върховния жрец.
— Имаш ли дърво? — попита Маппо от високия каменен плот, който бе използвал за легло, а сега седеше на него.
Искарал се обърна и го погледна.
— Дърво ли? Че по ли е добро дървото от метлата?
— За огън — каза треллът. — Да отнеме студа на тая килия.
— Дърво? Не, откъде дърво. Но тор, о, да, тор колкото щеш. Огън! Чудесно. На пръжки да ги изпече! Че откога треллите са толкова умни? Щото не помня такова нещо, от редките споменавания за тоя трелл, за оня трелл. Много е трудно да намериш писания за неграмотен народ. Хм.
— Трелл са доста грамотни — каза Маппо. — От доста време вече. От седем-осем века всъщност.
— Трябва да си попълня библиотеката тогава. Тежка работа. Вдигаш сенки, плячкосваш великите
