явно е свързан със съвременните диалекти на Седемте града, въпреки че е някак по-усложнен. А виждаш ли този символ, тук на гръбчето на всеки том? Извитата тояга. Виждал съм някъде този символ, приятелю. Сигурен съм.
— Богата, викаш? — Треллът се помъчи да отвлече разговора по-настрана от онова, за което знаеше, че ще се окаже бездънна пропаст. — По-скоро затънала в дребни подробности. Вероятно това обяснява защо сега е само прах и пепелища. Разсъждавала е над семенцата, разнасяни от вятъра, докато варварите са разбивали портите й. Леността приема много форми, ала спохожда всяка цивилизация, надживяла собствената си воля. Знаеш го не по-зле от мен. В този случай е било леност, изразяваща се в търсене на знание, трескаво търсене на отговори за всичко, каквато и да е била стойността на тези отговори. Една цивилизация може да се удави в това, което знае, точно толкова лесно, колкото и в онова, което не знае. Помисли само — продължи той — за „Безумието на Готос“. Проклятието на Готос е било в това, че е бил твърде наясно — за всичко. Всеки обрат, всяка потенциална възможност. Достатъчно, за да отрови всеки поглед, който е хвърлял над света. Нищо не му е донесло. Нещо повече, сам си е давал сметка за това.
— Явно се чувстваш по-добре — отвърна му кисело Икариум. — Песимизмът ти се е съживил. Все едно, тези трудове подкрепят убеждението ми, че многобройните руини в Рараку и Пан’поцун Одан са доказателство, че тук някога е съществувала процъфтяваща цивилизация. Всъщност — може би първата истинска човешка цивилизация, от която сме се родили всички ние.
„Остави тази нишка на мисълта, Икариум. Остави я, поне засега.“
— И с какво ни помага това знание в сегашното ни състояние?
Лицето на Икариум леко помръкна.
— Натрапчивата ми идея за времето, разбира се. Виждаш ли, писането замества паметта, а поради това се променя самият език. Помисли за моите механизми, с които се постарах да измеря отминаването на часове, дни и години. Такива измервания по природа са циклични, повтарящи се. Думите и изреченията някога са притежавали същата ритмичност и по този начин е можело да се съхранят в нечий ум и по-късно да бъдат призовани с абсолютна точност. Може би — разсъди след малко той, — ако бях неграмотен, нямаше да съм толкова милостив. — Въздъхна и се усмихна насилено. — А освен това просто си убивах времето, Маппо.
Треллът потупа с пръст разтворената книга.
— Допускам, че авторите на това са защитавали усилията си със същите думи, приятелю. В момента си имам по-неотложна грижа.
Изражението на джага беше хладно, без да скрива напълно насмешката му.
— И тя е?
Маппо махна с ръка.
— Това място. Сянка не влиза в списъка на най-любимите ми култове. Мрежа на убийци и какво ли още не. Илюзия, измама и предателство. Искарал Пъст си придава безвредна външност, но не може да ме подведе. Той явно ни очакваше и предвижда включването ни в някакви свои кроежи. Много рискуваме, че се задържаме тук.
— Но, Маппо — бавно промълви Икариум, — тъкмо тук, на това място, ще бъде постигната моята цел.
Треллът потръпна.
— Опасявах се, че ще кажеш точно това. Сега ще трябва да ми го обясниш.
— Не мога, приятелю. Все още не. Имам само подозрения, нищо повече. Когато ги потвърдя, ще съм достатъчно убеден, за да ти го обясня. Би ли проявил малко търпение към мен?
И в ума си той видя друго едно лице, човешко, тънко и бледо, с дъждовни капки, стичащи се на вадички по сбръчканите бузи. Плоски сиви очи, които се вдигнаха и се спряха на Маппо зад редицата от старейшини.
— Знаете ли кои сме? — изхриптя гласът като суха кожа.
Един от стареите кимна.
— Знаем ви като Безименните.
— Така е добре — отвърна мъжът, без да откъсва очите си от лицето на Маппо. — Безименните, които мислят не с години, а със столетия. А ти, избран воине — продължи той, като се обърна към Маппо, — какво можеш да научиш от търпението?
Като врани, разлетели се от шубраците, спомените се разбягаха. Взрян в Икариум, Маппо се усмихна и кучешките му зъби блеснаха.
— Търпение? Какво друго мога да проявя към теб. Все едно, не вярвам на Искарал Пъст.
Слуга започна да вади мокри дрехи и постелки от котела и да изстисква от тях с голи ръце горещата пенлива вода. Треллът го загледа намръщено. Едната от ръцете на Слуга беше странно розова и гладка, почти младежка. Другата повече отиваше на явната му възраст — стегната и мускулеста, космата и загоряла.
— Слуга?
Мъжът не вдигна очи.
— Можеш ли да говориш? — продължи Маппо.
— Изглежда — каза Икариум, след като Слуга отново не отвърна, — че е оглушал за нас по заповед на Господаря си. Дали да не проучим този храм, Маппо? Без да забравяме, че всяка сянка тук ще повтори думите ни като шепот в ушите на Върховния жрец.
— Какво пък — изръмжа треллът и се надигна. — Това, че Искарал ще научи за недоверието ми, изобщо не ме притеснява.
— Той със сигурност знае за нас много повече, отколкото ние за него — рече Икариум и също се надигна.
Докато излизаха, Слуга все така изстискваше горещата вода от прането с някаква дивашка наслада; жилите по яките му ръце бяха изпъкнали.
4.
В земя, в която Седем града блестели са в позлата, дори прахът има очи.
Тълпа прашни, плувнали в пот мъже се беше струпала, докато вадеха последното тяло. Прашният облак висеше неподвижно над входа на мината, както през по-голямата част от предобеда, след срутването на изкопа в другия край на Дълбокия забой. По заповед на Бенет робите се бяха трудили със стръв, докато измъкнат труповете на трийсетината си събратя по участ.
Никой не беше оцелял. С безизразно лице Фелисин гледаше всичко заедно с десетината останали роби от рампата за отдих при устието на Кривините. Чакаха да пристигнат буретата с вода. Горещината бе превърнала дори най-дълбоките изкопи на мините в нажежени пещи. С всеки час робите капеха на гроздове под напечената земя.
В другия край на падината Хеборик ореше буцестата земя на Дълбоката пръст. Беше втората му седмица там и по-чистият въздух, както и смъкналият се от гърба му товар да тегли пълните с камъни колички бяха подобрили здравето му. Товарът с вар, която да разрони пръстта, докаран по нареждане на Бенет, също беше помогнал.
Ако не беше уредила прехвърлянето му, Хеборик щеше вече да е мъртъв, тялото му — смачкано под тоновете камъни. Дължеше й живота си.
Осъзнаването на това не донесе на Фелисин никакво удовлетворение. Двамата вече рядко си говореха. Със замъглена от пушека на дъранг глава Фелисин единствено можеше да се довлече до вкъщи всяка вечер след като престоеше в хана на Була. Следваха дълги часове сън, който не й носеше отдих. Работните дни в Кривините минаваха в дълго вцепенение, като в мъгла. Дори Бенет се беше оплакал, че е започнала да
