Ерлитан — или пък си тръгнал да разнасяш вестта за Дрижна, или и двете. А сега си ми дошъл тук, подслон да търсиш от господаря — чистокръвния малазанец.
Калам ги изгледа накриво. Четири войнствени лица. Опиташе ли да отхвърли обвиненията на сержанта, нямаше да му повярват. Стражите бяха решили, че мястото му е в тъмницата поне за тази нощ, да си поразсеят малко скуката. Но нямаше и интерес от проливане на кръв. Затова отпусна ръцете си на масата и бавно се надигна.
— Една дума с вас, сержант. Насаме.
Тъмното лице на сержанта се намръщи грозно.
— Че да можеш да ми резнеш гърлото, а?
— Вярвате ли, че съм способен на това? — попита учудено Калам. — Облякъл сте ризница, носите меч на кръста. Имате си трима приятели, които несъмнено ще стоят наблизо — макар и само да подслушат какво ще си кажем.
Сержантът стана.
— Мога и сам да се оправя. — И закрачи към стената в дъното.
Калам го последва. Извади малък медальон изпод телабата си, вдигна го пред очите му и го попита тихо:
— Знаете ли какво е това, сержант?
Сержантът се наведе предпазливо, за да огледа знака, изсечен на плоската повърхност на медальона. Щом го разпозна, лицето му пребледня и той промълви неволно:
— Старши Нокът.
— Край на въпросите и обвиненията, сержант. И не разкривайте какво сте разбрал на хората си — поне докато не си тръгна. Ясно?
Сержантът кимна и прошепна:
— Моля за извинение, сър.
Калам отвърна с полуусмивка:
— Притеснението ви е оправдано. Скоро Гуглата ще закрачи по тая проклета земя и двамата с вас го знаем. Днес сгрешихте, но останете все така недоверчив към непознати. Командирът на укреплението разбира ли положението извън тези стени?
— Да, сър.
Убиецът въздъхна.
— Значи вие и взводът ви имате късмет, сержант.
— Да.
— Е, дали да не се върнем на масата?
Сержантът само поклати глава на питащите погледи на войниците.
Щом Калам се върна при бирата си, жената на търговеца придърпа кадифената торбичка.
— Войниците помолиха да им гледам бъдещето — рече тя и извади Драконова колода. Задържа я в ръцете си и го изгледа с немигащи очи. — А ти? Искаш ли да научиш за бъдещето си, страннико? Кои богове ти се усмихват, кои ти се мръщят…
— Боговете нямат нито време, нито склонност да ни обръщат внимание — рече презрително Калам. — Не ме бъркай в игрите си, жено.
— Сплаши сержанта — отвърна му тя с усмивка, — а сега искаш да сплашиш и мен. Виждаш ли страха, който думите ти всяха в мен? Треса се от страх.
Калам изсумтя с погнуса и извърна глава. Някой заблъска по предната врата.
— Нови загадъчни пътници! — изкикоти се жената.
Вратарят се появи от страничната стаичка и заситни към вратата. Всички в гостната извърнаха глави натам. Този, който чакаше отвън, беше доста нетърпелив — ударите на желязната халка не спираха да кънтят настойчиво, докато вратарят посягаше да дръпне резето.
Щом то излезе от скобите, отвън натиснаха. Влязоха двама души — мъж и жена. Жената закрачи през гостната, ботушите й тропаха, желязото по нея скърцаше. Спря по средата, изгледа равнодушно стражите и гостите, спирайки се за миг на всеки един, преди да продължи. Калам не забеляза да му отделя по-особено внимание.
Личеше й, че някога е била с офицерски ранг — и може би все още беше, макар че нито отличителни знаци, нито цветове показваха сегашното й звание; мъжът зад нея също не носеше нещо, което можеше да се нарече униформа.
Калам забеляза ситните белези по лицата им и се усмихна наум. Бяха се набутали в рояка червени бълхи и никой от двамата не изглеждаше особено доволен от това. Мъжът трепна, ухапан от някоя от гадините под ризницата, изруга и заразвързва каишките на бронята си.
— Не! — сряза го жената.
Той спря.
Жената беше парду, племе от източните равнини; спътникът й имаше северняшки вид — вероятно бе ерлиец. Мургавата му кожа беше малко по-светла, отколкото на жената, и без племенни татуировки.
— Дъх на Гуглата! — изръмжа сержантът на жената. — Една стъпка да не сте направили повече! И двамата са ви полазили бълхи. Някой от слугите ще ви приготвя баня с кедрови трески — макар че ще ви струва доста.
В първия миг жената като че ли се канеше да възрази, но после махна към свободния край на масата с облечената си в ръкавица ръка и спътникът й издърпа два стола, след което седна сковано на единия. Жената зае другия.
— Кана бира — разпореди се новодошлата.
— Старшият взима пари за това — обади се Калам и й се усмихна криво.
— Седем орисници! Копеле стиснато… Слуга! Дай една половница и ще реша дали си струва парите. Бързо!
— Тая си мисли, че тук е кръчма — рече един от стражите.
— Тук сте по милостта на командира на тази цитадела — каза сержантът. — Плащате бирата, плащате банята и плащате за това, че ще спите на неговия под.
— И на това му викаш „милост“?
Сержантът се навъси. Беше малазанец и при това — в присъствие на Старши Нокът.
— Четирите стени, таванът, камината и конюшнята са безплатни, жено. Оплакваш се като някоя девствена принцеса. Приемай гостоприемството или да те няма.
Жената присви очи, после извади няколко джаката от кесията на колана си и ги плесна на масата.
— Разбирам — гладко заговори тя, — че щедрият ви господар иска дори от вас да си плащате бирата, сержант. Тъй да бъде, нямам друг избор, освен да черпя всички тук с по една половница.
— Щедро — кимна вдървено сержантът.
— Ей сега ще го развържем бъдещето — рече жената на търговеца и заразбърква картите.
Калам забеляза, че парду потръпна, като видя картите.
— Я ни го спести — намеси се той. — Нищо не печели човек, като види какво му предстои… ако изобщо имаш някакъв талант, в което се съмнявам. Спести на всички ни неудобството от глупавото ти представление.
Без да му обръща внимание, жената се извърна към четиримата стражи.
— Съдбата на всички ви зависи от… ей това! — И постави на масата първата карта.
Калам се изсмя.
— Коя беше? — попита мрачно един от стражите.
— Обелискът — каза Калам. — Тая тук е шарлатанка. Всеки гледач с талант щеше да знае, че тая карта не действа в Седемте града.
— Експерт във врачуването си ми, тъй ли? — сопна се жената.
— Винаги преди да тръгна на дълъг път посещавам добър врач — отвърна Калам. — Щеше да е глупаво да не го правя. Знам Колодата и съм виждал, когато гледането е вярно, когато силата се покаже в ръката. Искаше да им вземеш пари на стражите, като свърши гледането, като им надрънкаш колко ще забогатеят, как ще живеят в охолство до дълбоки старини и ще наплодят цяла сюрия герои…
Изразът й показа, че играта е свършила. Напудрената вещица изпищя от гняв и хвърли Колодата по
