Калам. Дървените карти го удариха в гърдите, пръснаха се дивашки по масата… и се подредиха във фигура.
Дъхът на жената парду излезе от устата й със съсък — единственият звук, който се чу в гостната.
Калам погледна картите и на челото му изби пот. Шест карти обкръжаваха в кръг една, а тази една — знаеше го със сигурност — беше неговата: Въжето, Убиеца на Сянка. Шестте карти около кръга бяха все от един Дом — Крал, Херолд, Зидар, Вретенар, Рицар, Кралица… Върховен дом Смърт, Домът на Гуглата, всички подредени около… този, който носи Свещената книга на Дрижна.
— Е, добре — въздъхна Калам и погледна за миг жената парду. — Мисля да си лягам.
Капитан Лостара Юил от Червените мечове и придружаващият я войник напуснаха кулата Ладро последни, повече от час след като техният обект беше поел с жребеца си на юг, през прашната диря на бурята.
Това, че се оказаха в принудителна близост с Калам, бе неизбежно, но Лостара беше точно толкова опитна в заблуждаването, колкото и той. Наглостта можеше да е маска, арогантността можеше да прикрие още по-гибелната самоувереност.
Ненадейното подреждане на Драконовата колода беше разкрило много неща на Лостара, не само за Калам и целта му. Сержантът на цитаделата се беше издал с изражението си, че е негов съучастник — поредният малазански войник, готов да предаде императрицата си. Очевидно отбиването на Калам в Кулата не беше случайно, както изглеждаше на пръв поглед.
Лостара проверяваше такъмите на конете и се обърна, когато спътникът й излезе от цитаделата. Червеният меч й се усмихна широко.
— Бяхте съвършена, както винаги. С командира обаче си поиграхме хубаво на гоненица. Спипах го накрая в криптата, мъчеше се да се набута в някаква петдесетгодишна броня. Явно е бил по-слаб на младини.
Лостара се метна на седлото.
— Живи няма, нали? Сигурен ли си, че си ги проверил всички? А слугите в задния коридор? Може би бях малко припряна с тях.
— Не сте оставила нито едно сърце да тупти, капитане.
— Добре. Яхвай коня. Жребецът на убиеца ще вземе душата на тия — ще трябва да ги подменим в Интезарм.
— Стига Баралта да е стигнал там и да ги е подготвил.
Лостара изгледа спътника си.
— Не се съмнявай в Баралта. И се радвай, че — този път — няма да докладвам за съмненията ти.
Мъжът кимна, присвил устни.
— Благодаря, капитане.
Излязоха от цитаделата и препуснаха на юг по крайбрежния път.
Целият приземен етаж на манастира обикаляше в кръг около едно помещение, заето от кръгло каменно стълбище, което водеше надолу в тъмното.
— Това според мен трябва да води долу, в криптата — каза Маппо.
— Ако си спомням добре — рече Икариум от мястото си при входа на помещението, — когато монахините на Кралицата на сънищата умират, телата им само ги увиват в лен и ги поставят в каменните ниши в стените на криптата. Да не би да изпитваш интерес да разглеждаш трупове?
— Общо взето — не — изсумтя треллът. — Просто камъкът се променя веднага щом слезе под нивото на пода.
Икариум вдигна вежда.
— Нима?
— Нивото, на което сме, е изсечено в скалата — варовика на стръмнината. Доста е мек. Но под него има дялани гранитни блокове. Убеден съм, че криптата под нас е по-стар градеж. Или е така, или монахините и култът им държат стените на криптата и входът към нея да са облицовани, а килиите за живеене — не.
Джагът поклати глава и се приближи.
— Бих се изненадал. Кралицата на сънищата е свързана с Живот. Е, ще разглеждаме ли?
Маппо слезе първи. Никой от двамата нямаше нужда от светлина, тъмнината не ги затрудняваше. Спиралните стъпала надолу пазеха следи от мраморна облицовка, но стъпването на много крака в дълбоката древност беше изтрила повечето от нея. Гранитът отдолу обаче бе устоял на ерозията на времето.
Стълбището продължаваше все по-надолу и по-надолу. На седемдесетото стъпало се озоваха в центъра на осмоъгълна скална камера. Всяка стена беше украсена с фризове, чиито цветове бяха потъмнели до многобройни отсенки на сивото. Подът беше прорязан като пчелна пита на правоъгълни ями, вкопани в плочите; мраморните блокове отдолу бяха махнати и сега бяха струпани пред нещо, което явно приличаше на портален вход. Във всяка от правоъгълните дупки имаше по едно загърнато в плащаница тяло.
Въздухът беше сух и без мирис.
— Тези рисунки не са свързани с култа на Кралицата — заяви Маппо очевидното, тъй като сцените по стените описваха мрачен мит. Дебели ели издигаха черни, покрити с мъх стволове от всички страни. Създаваше се впечатление, че човек стои в средата на малка поляна в недрата на древен лес. Тук-там между стволовете се мяркаха силуети на изгърбени четирикраки зверове, чиито очи блестяха, отразили сякаш лунната светлина.
Икариум се наведе и прокара длан по останалите плочи.
— Този под е съдържал някаква схема — рече той, — преди работниците на сестрите да изровят гробове в него. Жалко.
Маппо погледна преградения с блоковете вход.
— Ако тук се крие някакъв отговор на загадките, той е зад тази преграда.
— Възстановиха ли ти се силите, приятелю?
— Достатъчно. — Треллът отиде до преградата и засмъква най-високия блок. След като го прихвана, се олюля и изпъшка. Икариум притича да му помогне да свалят гранитната грамада на пода. — Дъх на Гуглата! По-тежък е, отколкото очаквах.
— Разбрах го. Дали да не продължим заедно?
След двайсет минути бяха разчистили достатъчно блокове, за да могат да минат оттатък. През последните пет минути си имаха и публика — на стълбището се бе появила цяла орда бок’арала — наблюдаваха мълчаливо усилията им, нависнали по перилата. Ала когато първо Маппо, а после и Икариум се вмъкнаха през отверстието, бок’арала не ги последваха.
Коридорът се изпъна пред тях — широка колонада от еднакви дебели кедрови стволове. Всеки беше с диаметър цял разтег. Мъхнатата, прорязана с жлебове кора още стоеше, макар че на много места се беше олющила и се въргаляше по пода.
Маппо прокара длан по един от дървените стълбове.
— Представи си какво усилие е било да ги смъкнат тук долу.
— Лабиринт — отвърна Икариум и подуши. — Останала е утайката, макар и след всички тези столетия.
— След столетия? Можеш ли да надушиш кой Лабиринт, Икариум?
— Куралд Галайн. Древен. Лабиринтът на Мрак.
— Тайст Андий? Във всички истории на Седемте града, които знам, изобщо не съм чувал да се споменава за присъствие на Тайст Андий на този континент. Нито в родния ми край, от другата страна на Джаг Одан. Сигурен ли си? Звучи нелепо.
— Не съм сигурен, Маппо. Усещането е като за Куралд Галайн, нищо повече. Усещането за Мрак. Не е нито Омтоуз Феллак, нито Телланн. Нито Старвалд Демелайн. Други древни Лабиринти не знам.
— Аз също.
Продължиха мълчаливо.
Когато коридорът свърши, Маппо беше отброил сто и трийсет крачки. Отваряше се в друга осмоъгълна камера, този път с под, издигнат с една педя по-високо от пода на коридора. Всяка плоча по него също беше осмоъгълна и на всяка личаха остатъци от образи, заличени с жлебове и изстъргване като при някакво
