този път Дюйкър чу смисъл в рева му.
— Предупреждава ни! — извика той на Кълп.
Появата на демона беше привлякла д’айвърс и соултейкън като магнит. Те се боричкаха помежду си в отчаяния си порив да нападнат съществото.
— Трябва да се махаме оттук! — каза задъхан Дюйкър. — Измъкни ни оттук, Кълп… веднага!
Магът изсъска гневно:
— Как? Това е ритуал на Сормо, гнидо книжна проклета!
Демонът се скри от очите им под гмеж от твари, д’айвърс и соултейкън се трупаха сякаш върху грамаден каменен стълб. Появиха се две черни ръце и захвърляха настрана мъртви и издъхващи същества. Но демонът нямаше да издържи дълго.
— Гуглата да те вземе дано, Кълп! Измисли нещо!
Лицето на мага се вкочани.
— Издърпай Бълт при Сормо. Бързо! Остави магьосника на мен.
И Кълп затича към Сормо, крещеше, за да пробуди младия чародей от злата магия, която го държеше. Дюйкър се обърна към Бълт, свит на земята само на пет крачки от него. Краката му тежаха неимоверно под парещата болка от хапещите мравки, докато се тътреше към уикеца.
Ветеранът беше нажилен жестоко на десетки места, плътта му се бе превърнала в безформена маса от подутини и гной. Беше изгубил съзнание, а може би беше издъхнал. Дюйкър го сграбчи за бронята и го повлече към мястото, където Кълп продължаваше с отчаяните си усилия да вразуми Сормо Е’нат.
Щом историкът се добра до двамата, демонът нададе последен, отчаян вой и рухна под грамадата от нападатели. И тогава д’айвърс и соултейкън запълзяха към четиримата мъже.
Сормо Е’нат беше изпаднал в забрава; беше оцъклил очи и не чуваше виковете на мага, който се мъчеше да върне разсъдъка му.
— Събуди го или сме мъртви — изпъшка Дюйкър и застана над Бълт, за да спре връхлитащите зверове, макар да нямаше нищо освен малкото си джобно ножче.
Оръжие, което едва ли щеше да му помогне срещу жужащия облак стършели, който бързо се приближаваше.
Всичко изведнъж се разтърси и Дюйкър видя, че отново стоят сред мъртвия оазис. Д’айвърс и соултейкън бяха изчезнали. Историкът се обърна към Кълп.
— Успя! Как?
Магът погледна просналия се в краката му стенещ Сормо Е’нат.
— Ще си платя за това — промърмори той и срещна погледа на Дюйкър. — Фраснах го с юмрук момчето. За малко да си счупя ръката. Кошмарът все пак беше негов, нали?
Историкът примигна, после се съвзе и се наведе над Бълт.
— Тази отрова ще го убие много преди да получим помощ…
Кълп клекна и прокара длан по издутото от мехури лице на ветерана.
— Не е отрова. Заразен Лабиринт. С това мога да се оправя, Дюйкър. Както и с краката ти. — Магът затвори очи и се съсредоточи.
Сормо Е’нат бавно се надигна и седна. Огледа се, после опипа челюстта си, където на избилата червенина изпъкваха отпечатъците от кокалчетата на Кълп.
— Нямаше друг избор — каза му Дюйкър.
Магьосникът кимна.
— Можеш ли да говориш? Счупени зъби?
— Някъде — проговори съвсем ясно момъкът — врана пляска с прекършени криле по земята. Останали са само десет.
— Какво стана там, магьоснико?
Очите на Сормо примигаха боязливо.
— Нещо неочаквано, историко. В ход е сливане. Пътят на Ръцете. Портата на соултейкън и на д’айвърс. Нещастно съвпадение.
Дюйкър се намръщи.
— Ти спомена за Телланн…
— И така беше — прекъсна го магьосникът. — Дали има смесване на превъплъщенство и Древен Телланн? Неизвестно. Навярно д’айвърс и соултейкън просто преминават през Лабиринта — въобразили са си, че не е зает от Т’лан Имасс и поради това е по-безопасен. Че няма Т’лан Имасс, които да се обидят от това кощунство, и че ще ги оставят се бият само помежду си.
— Да се избиват колкото си щат тогава — изръмжа историкът и седна на земята.
— Ей сега ще помогна и на теб — успокои го Кълп.
Дюйкър кимна и неволно се загледа в един торен бръмбар, който геройски се мъчеше да прекатури късче палмова кора. Стори му се, че в тази гледка му се подсказва нещо дълбоко и мъдро, но беше твърде уморен, за да го проследи.
5.
Бок’арала, изглежда, са се появили първоначално в пустините Рараку. Преди много време тези общителни същества са се разпръснали от първоначалната си родина и скоро започнали да се срещат из Седемте града. Оказали се ефикасни срещу плъховете в населените места и хората започнали не само да търпят бок’арала, но и да подпомагат развъждането им. Не след дълго оживената търговия на опитомени животинчета се превърнала в основно перо на износа…
Използването и настървените вложения в този животински вид от страна на магове и алхимици е предмет на обсъждане в трактати с по-специфично съдържание от този. Триста двайсет и първи трактат на Барук предлага сбит анализ за заинтересованите схолари…
С изключение на пясъчната буря — чието отшумяване бяха изчакали в Троб — и тревожната вест за кръвопролитието в кулата Ладро, съобщена им от един ездач от силната охрана на керван, тръгнал за Ерлитан, пътуването до Г’данисбан мина безметежно за Фидлър, Крокъс и Апсалар.
Макар Фидлър да знаеше, че рисковете, които ги очакват по пътя на юг от малкото градче в Пан’поцун Одан, са достатъчно големи, за да изровят дупки в стомаха му, беше очаквал затишие в последния етап на пътя им до Г’данисбан. Но не беше очаквал, че ще завари разбитата дезертираща армия на стан извън градските стени.
Основните сили на армията се бяха разположили по протежение на пътя, защитени от северната страна от тънка верига хълмове. Врязаният под хълмовете път ги вкара неподготвени в лагера, без нищо да ги предупреди.
Рота пехотинци патрулираше по двата странични хълма и подлагаше на разпит всеки, тръгнал да влиза в града. Ротата се поддържаше и от отделение конни воини от Ейрак, на които явно бе поверено да догонят всеки пътник, опитал се да избегне вдигнатата с подръчни средства барикада.
Налагаше се Фидлър и подопечните му да преминат, разчитайки на маскировката си. Сапьорът съвсем не се чувстваше уверен, макар че от това тясното му лице се намръщи съвсем по гралски, което на свой ред събуди бдителността на двама от тримата пазачи, излезли да ги спрат при барикадата.
— Градът е затворен — каза му с привидно безразличие този най-отпред и за да подчертае думите си, се изплю точно между копитата на коня му.
След това щеше да се разправя, че и гралският кон разбира от обиди. Преди Фидлър да успее да
