го… това е онзи, дето ме беше обсебил. Неговите инстинкти екнат сега като стомана в камък. Направи каквото ти казах.
Не можа да й отговори — ейракците вече бяха дошли при тях.
— Благословени да сте, грал! — заговори единият. — Един гралски клан иде насам, за да се включи в Апокалипсиса! Дано и те да носят от бирата ви!
Фидлър отвърна с жеста на родство, поклати тъжно глава и отрони:
— Не става. Прокуден съм. Пък и тези младоженци държат да влезем в града… да видят екзекуциите и така да получат още по-голяма благословия за съюза си. Придружител съм им, трябва да изпълнявам желанията им.
Апсалар пристъпи напред и се поклони.
— Моля, не го приемайте за обида.
Не вървеше на добре. Ейракските лица пред тях бяха помръкнали.
— Прокуден? Нямаш род, който да благослови с честта си пътя ти ли, грал? Май ще трябва да те задържим за мъстта на братята ти, а те в замяна да ни оставят коня ти.
С изящно съвършенство Апсалар тропна с краче да изрази гнева на глезена щерка и невяста.
— Аз съм с дете! Откажете ли ми, ще ви прокълна! Отиваме в града! Веднага!
— Наеми някой от нас да ви придружи по пътя, благословена невясто! Но остави тоя низвергнат грал! Той не е достоен да ви служи!
Разтреперана, Апсалар посегна да вдигне воала си, възвестявайки с този жест намерението си да изрече проклятието. Ейракците се отдръпнаха боязливо.
— За коня ламтите! От алчност! Сега ще прокълна всички ви…
— Прости ни!
— Кланяме ти се ничком, невясто!
— Не пипай булото!
— Хайде, тръгвайте!
— Към града!
— Тръгвайте!
Апсалар се поколеба. За миг Фидлър си помисли, че все едно ще им тръсне проклятието си. Но тя изведнъж се обърна.
— Придружи ни и този път, грал!
Обградени от разтревожени, изплашени лица, тримата яхнаха конете си.
Ейракът, проговорил преди малко, сега пристъпи до сапьора.
— Остани само за нощта и после бягай с все сили, грал. Родът ти ще те подгони.
— Кажи им — отвърна му Фидлър, — че съм си спечелил коня в честен бой. Това им кажи.
Ейракът се намръщи.
— Те ще знаят ли за случката?
— Кой е кланът?
— Себарк.
Сапьорът поклати глава.
— Значи ще слязат само заради забавлението. Но все едно, ще им предам думите ти. Е, наистина конят си струва да убиеш човек за него.
Фидлър си спомни за пияния грал, от когото бе купил коня в Ерлитан. Диваците губеха много, влезеха ли в градовете.
— Ще изпиете ли бирата ми тая нощ, ейрак?
— Щем. Преди да са дошли гралите. Хайде, да ви няма.
Щом излязоха на пътя и наближиха северната порта на Г’данисбан, Апсалар каза:
— Сега вече сме в беда, нали?
— Това ли ти подсказва инстинктът, момиче?
Отвърна му само с гримаса.
— Е, да — въздъхна Фидлър. — В беда сме. Сбърках с тази история, че са ме прокудили. Сега като се сетя какво представление им изигра, май твоята заплаха с клетвата стигаше.
— Сигурно.
Крокъс се окашля.
— Наистина ли ще ги гледаме тези екзекуции, Фид?
Сапьорът поклати глава.
— Няма начин. Само минаваме и заминаваме, стига да можем. — Хвърли поглед към Апсалар. — А ти си обуздай малко храбростта, момиче. Още едно такова избухване и гражданите ще те отпратят през южната порта по килим от злато.
Тя му благодари с лукава усмивка.
„Не се влюбвай в тази жена, Фид, приятелю, че ще забравиш да пазиш живота на момчето и ще го наречеш игра на сляпата съдба…“
Изтърканите каменни плочи под сводестата северна порта бяха оплескани с петна от кръв, а от двете страни на пътя се въргаляха потрошени дървени кукли. Някъде отблизо се чуваха писъците на умиращо дете.
— Няма да можем да го направим — промълви Крокъс, лицето му беше пребледняло. Яздеше до Фидлър, а Апсалар сдържаше коня си малко зад двамата. По-напред по улицата се мяркаха мъже в доспехи, но пътят им навътре в града изглеждаше странно открит. Над всичко бе надвиснала димна мъгла и обгорелите коруби на търговски дюкяни и жилища зееха пусти.
Караха през купища овъглени вещи, потрошени грънци и трупове, сгърчени в ужасна смърт. За щастие писъците на умиращи деца някъде вдясно от тях бяха секнали, но откъм центъра на Г’данисбан отекваха други — също така зловещи.
Стресна ги дете, което пресече тичешком пътя им — малко момиченце, голо и покрито с рани и отоци. Притича все едно, че не ги вижда, и се сви зад някаква кола със счупени колелета няма и на петнайсет крачки от Фидлър и спътниците му. Те спряха.
От една от страничните улици се появиха шестима въоръжени мъже. Оръжията им бяха събрани безразборно и никой от тях нямаше доспехи. Черни петна засъхнала кръв покриваха опърпаните им телаби. Единият подвикна:
— Грал! Видяхте ли едно момиче? Не сме свършили с него.
Още докато го казваше, друг се ухили и посочи към обърнатата кола. Коленцата и стъпалата на детето се виждаха съвсем ясно.
— Мезла ли е? — попита Фидлър.
Водачът на групата сви рамене.
— И още как. Не бой се, грал, ще делим.
Сапьорът чу как Апсалар зад него вдиша — бавно и дълбоко.
Групата мъже се разцепи пред Фидлър, Крокъс и Апсалар. Сапьорът се наведе небрежно зад най- близкия и заби върха на дългия си нож в тила му под черепа. Гралският кон под него се извъртя, изрита със задните си копита, пръсна гръдния кош на друг от мъжете и го просна върху калдъръма.
Фидлър дръпна юздите на коня и го смуши. Понесоха се вихрено напред и събориха щедрия водач. Под копитата на коня се чу пукане на кости и болезненият трясък на строшен череп. Фидлър се извърна през рамо да види какво става с другите трима.
Двама от тях се гърчеха на каменните плочи близо до Апсалар, която седеше невъзмутимо в седлото си с по един нож кетра с широко острие във всяка ръка.
Крокъс беше слязъл и се беше навел над последния труп — изваждаше ножа за мятане от окървавеното му гърло.
Тримата се обърнаха, като чуха стърженето на грънци в камъните, и видяха как момичето изпълзя изпод колата, надигна се и хукна в сянката на близката уличка.
Откъм северната порта до ушите им стигна тропот на приближаващи конници.
