Сенкотрон — о, това е нещо съвсем различно.
— Той беше глупак — заяви Фидлър и стисна юздите.
Апсалар му отвърна със странно тъжна усмивка.
— Стига приказки — каза Крокъс. — Да се махаме от тоя проклет град.
Въпреки предупреждението на командира краткият път от площада до южната порта се оказа изненадващо лишен от премеждия. Сумракът загръщаше улиците, а пушеците от горящото каре жилищни сгради хвърляше кисела мъгла и превръщаше дишането в същински ад. Яздеха през обгърнатите в мълчание последствия от жестокото клане, след като яростта е отшумяла и се връща разумът, с потрес и срам.
Беше само първият дъх на нещо, за което Фидлър бе сигурен, че ще продължи като бесен пожар. Ако малазанските легиони не се бяха оттеглили от околностите на Пан’поцун, щеше да е останала възможност да се потуши първата искра с жестокост, подобаваща за отстъпниците. Върнеш ли със същото жестоко клане на извършителите, жаждата за кръв се уталожва бързо.
Императорът щеше да действа бързо и решително. „Кълна се в дъха на Гуглата, той изобщо нямаше да позволи да се стигне толкова далече.“
Десетина минути след като напуснаха площада, тримата преминаха под опушения свод на непазената южна порта. Отвъд се простираше Пан’поцун Одан, ограничен на запад от планинската верига, отделяща Одан от Свещената пустиня Рараку. Първите нощни звезди замигаха над главите им.
Фидлър наруши тягостно проточилата се тишина.
— Има едно село, на малко повече от две левги на юг. С малко късмет ще е фасулска работа. Но белята още не ни е отминала.
Крокъс се окашля.
— Фидлър, ако Калам знаеше… за Танцьора, искам да кажа за Котильон…
Сапьорът направи гримаса и погледна към Апсалар.
— Сега щеше да е с него.
Крокъс се накани да му отвърне нещо, но бе прекъснат от писъка на пляскащото във въздуха телце, което се изтърси от тъмното и се блъсна в гърба му. Крокъс извика уплашено, а съществото се вкопчи в косата му и се покатери на главата му.
— Това е Моби — рече Фидлър, отърси се от паниката, предизвикана от появата на познайника, и примижа. — Май се е бил с някого.
Крокъс смъкна Моби и го взе в скута си.
— Целият е в кръв.
— Нищо сериозно, предполагам.
— Откъде си сигурен?
Сапьорът се ухили.
— Виждал ли си някога съешаване на бок’арала?
— Фидлър — промълви стегнато Апсалар. — Преследват ни.
Фидлър дръпна юздите, изправи се на стремената и погледна назад. В далечината от сумрака се приближаваше облак прах.
— Кланът на грал — изсъска той.
— Конете ни са уморени — каза Апсалар.
— Да. Дано Кралицата да даде да намерим свежи коне в Нови Велар.
Преди трите събиращи се пролома Калам изостави лъжливия път и предпазливо подкара коня си през сухия крайпътен канал. Старите спомени за нравите в Рараку тежаха в кокалите му. „Всичко се е изменило и всичко си е същото.“
От многобройните пътища, пресичащи хълмовете, само няколко не водеха до сигурна смърт. Лъжливите пътища бяха прокарани хитро по-далече от малкото водни ями и извори. А без вода слънцето на Рараку беше безмилостен спътник. Калам познаваше Свещената пустиня, пазеше картата й в главата си — отпреди десетилетия — и сега тя отново беше нашарена с всеки нов познат му ориентир. „Отново си дете на пустинята. Отново си слуга на святата й нужда.“
Също както вятърът и слънцето правеха с пясъка и камъка, Рараку оформяше всеки, който я бе опознал. Преминаването през нея бе закалило душите на трите роти, които щяха да получат названието „Подпалвачите на мостове“. „Не можехме и да си представим друго име. Изгорените мостове. Рараку изпепели миналото ни, всичко преди това обърна на пепел.“
Свърна коня по сипея, камъни и пясък се затъркаляха под усилния напор на животното нагоре по склона, и отново хвана истинския път по хребета, който бавно щеше да се спусне на запад към низината на Рараку.
Звездите в небето заблестяха като остриета на ножове. Белите варовикови скали лъщяха сребристи под смътната лунна светлина, отразили сякаш черните спомени за отминалия ден.
Убиецът преведе коня си между рухналите основи на две наблюдателници. Под копитата на животното застъргаха парчета глина и тухли. Ризани пресякоха пътя му, като тихо приплясваха с крилца. Чувстваше, че се е върнал в родния си дом.
— Дотук — предупреди го хриплив глас.
Калам се усмихна и спря.
— Дързък показ — продължи гласът. — Жребец с цвета на пясъка, червена телаба…
— Не крия кой съм — отвърна спокойно Калам. — Беше засякъл източника на гласа — в дълбоката сянка на падината малко зад лявата наблюдателница. Към убиеца беше насочен арбалет, но Калам знаеше, че може да избегне стрелата, като се превърти от седлото и жребецът остане между него и непознатия. Добре метнатите ножове в тъмната фигура сред сенките щяха да сложат точка на разговора. Нямаше причини да се безпокои.
— Обезоръжи го — провлече гласът.
Две яки ръце изведнъж го стиснаха за китките и дивашки го дръпнаха назад, смъкнаха го сред порой от гневни ругатни през задницата на коня. После го блъснаха по очи върху каменистата земя. Останал без въздух, Калам беше безпомощен.
Чу, че онзи, който го беше заговорил, се надигна от скривалището си и се приближи. Жребецът се озъби, но кроткият глас на непознатия бързо го усмири. Убиецът се вслуша и разбра, че свалят дисагите му и ги слагат на земята. После ги отвориха.
— Аха, той е значи.
Ръцете пуснаха Калам. Убиецът изпъшка и се превъртя. Над него стоеше мъж с гигантско телосложение, с татуирано като натрошено стъкло лице. От лявата страна на гърдите му висеше дълъг перчем. Беше с наметало от кожа на бедерин, върху къса ризница, направена сякаш от раковини. Дървената дръжка с каменен ефес на широкото, подобно на меч оръжие стърчеше под лявата му мишница. Широкият пояс над препаската му бе странно отрупан с нещо, което Калам взе за сушени гъби с различна големина. Беше висок над седем стъпки, но достатъчно мускулест, за да не изглежда дебел, а плоското му широко лице го гледаше безизразно.
Той си пое дъх, седна и промърмори почти на себе си:
— С магия ме спипа, да не го усетя.
Мъжът, който вече бе извадил Книгата на Апокалипсиса, чу мърморенето и изсумтя.
— Въобразяваш си, че никой смъртен не може да те приближи, без да го чуеш. Казваш си, че тук трябва да има намесена магия. Грешиш. Спътникът ми е тоблакай, избягал роб от платото Ледерон на Дженабакъз. Видял е седемнайсет лета, а е убил вече четиридесет и един врагове. Това на колана са ушите им. — Стана и подаде ръка на Калам. — Добре си дошъл в Рараку, Носителю. Дългото ни бдение свърши.
Калам се намръщи, но прие ръката му и го дръпнаха на крака без усилие. Убиецът отупа прахта от дрехите си.
— Не сте разбойници значи.
Непознатият се изсмя.
— Не сме. Аз съм Леоман, главатарят на личната охрана на Ша’ик. Приятелят ми не иска да казва името си на непознати и ще го оставим така. Ние сме двамата, които тя избра.
