Бенет седеше на масата си в хана на Була и чистеше ноктите си с кама. Бяха безукорно чисти, което превръщаше навика му в превземка. Фелисин вече бе свикнала с позите му и с настроението, което издаваха. Мъжът беше изпаднал в гняв, съсипан беше от страх. Несигурностите напоследък съсипваха живота му — като ларви на кръвничета пълзяха под кожата му, растяха и дъвчеха плътта му.
Лицето, челото и широките му, нашарени с белези китки лъщяха от пот. Калаената чаша с изстуденото салтоанско вино стоеше непипната върху очуканата маса и низ мухи лазеше неуморно по ръба й.
Фелисин зяпна малките черни насекоми и ужасният спомен се върна в ума й. Служителят на Гуглата, който го нямаше. Оформен като човек рояк от зли духове на Смърт, бръмченето на крилата им, оформящо думи…
— Пак има светлина в очите ти, момиченце — каза Бенет. — Подсеща ме, че разбираш в какво си се превърнала. Мръсна светлина. — Бутна кожената кесийка по масата, докато тя спря пред нея. — Убий я.
Тя посегна с трепереща ръка към кесията, развърза я и извади топче дъранг.
Той я загледа как натроши влажния прашец в чашката на лулата си.
Шест дни, а Баудин още го нямаше. Капитан Саварк беше викал Бенет неведнъж. Селцето в Черепа беше почти съборено по време на издирването, патрулите горе на Пътя на бръмбара бяха удвоени, обикаляха непрекъснато, а Езерото на удавника беше пресушено. Все едно че просто се беше изпарил.
Бенет го прие лично. Властта му в Чашата на черепа беше компрометирана. Беше я привикал отново при себе си — и не от съчувствие, а защото вече не й вярваше. Тя знаеше нещо — нещо за Баудин — и още по-лошо, той вече разбираше, че Фелисин е нещо повече от онова, за което се представя.
„Бенет и Саварк са си говорили“, каза й Хеборик в деня, в който си тръгна — след като грижите му бяха направили достатъчно, за да й позволят да се престори, че е оздравяла, колкото да оправдае заминаването си. „Пази се, момиче. Бенет те връща при себе си, но само за да се погрижи лично за унищожението ти. Онова, което преди ставаше случайно, сега е съзнателно, преднамерено. Дали са му насоки.“
„Откъде знаеш?“
„Вярно, само предполагам. Но бягството на Баудин даде на Бенет предимства над Саварк и той вероятно ги е използвал, за да подълбае в биографията ти. Саварк му даде още повече власт и втори Баудин няма да има — никой от двамата не може да си го позволи. Саварк няма друг избор, освен да отстъпи на Бенет повече власт… да му позволи да знае повече…“
Чаят с дъранг я беше облекчил от болката от спуканите ребра и издутата челюст, но не беше чак толкова силен, че да затъпи мислите й. Минута след минута усещаше как умът й я тегли все по-близо до отчаянието. Изоставянето на Хеборик си беше бягство, връщането й при Бенет — паническа необходимост.
Той й се усмихна и поднесе пламъка към лулата й.
— Баудин не беше просто пристанищен главорез, нали?
Тя го изгледа намръщено през мъглата от дим.
Бенет остави камата на масата и я завъртя. Двамата загледаха въртящото се острие. Когато спря, върхът сочеше към Бенет. Той се намръщи и я завъртя още веднъж. Когато върхът се забави и остана отново срещу него, взе камата, прибра я в канията на колана си и посегна за калаената чаша.
Поднесе я към устните си и мухите се пръснаха.
— Нищо не знам за Баудин — каза Фелисин.
Хлътналите му очи я изгледаха продължително.
— Нищо не знаеш за нищо, а? Излиза, че или си тъпа, или… нарочно не искаш да знаеш.
Тя не отвърна нищо. Умът й започна да се вцепенява.
— Заради мене ли, момиче? Толкова ли трябваше да отстъпиш, за да станеш моя? Аз те исках, Фелисин. Беше красива. Умна — виждах го в очите ти. Аз ли съм виновен заради теб сега?
Видя я, че погледна към кесийката на масата, и се усмихна кисело.
— Заповедите са си заповеди. Освен това можеше да откажеш.
— По всяко време — отвърна тя и извърна очи.
— Значи вината не е моя.
— Не е. За всичко съм си виновна аз, Бенет.
Изведнъж той стана.
— Въздухът тая нощ няма да е приятен. Задуха Ши’гаи — горещият вятър. Всичките ти мъки досега са само предисловие, момиче. Лятото започва с Ши’гаи. Но тази нощ… — Погледна я, но не довърши думите си, а просто я хвана за ръката и я вдигна. — Я да се поразходим.
Бяха му разрешили да създаде опълчение, включващо избрани от него роби, всички въоръжени със сопи. Нощем те патрулираха по „улиците“ на Черепа. Ограниченията на комендантския час вече се придружаваха с бой, след който следваше екзекуция за всеки, хванат на открито след стъмване. Екзекуциите ги извършваха пазачите — опълчението на Бенет си доставяше удоволствие само от боя.
Двамата с Бенет тръгнаха с едно от патрулиращите отделения, шестима мъже, които тя познаваше добре, тъй като Бенет беше откупил верността им с тялото й.
— Ако нощта е спокойна — обеща им той, — като съмне, ще се позабавляваме. — Мъжете се ухилиха.
Вървяха по насипаните с пясък проходи бдително, но никой не се мяркаше. Щом се озоваха срещу комарджийската съборетина, наречена „При Сурук“, видяха отпред тълпа доусийски пазачи. Капитанът им Гънип беше с тях. Проблясващите им в нощния мрак очи проследиха патрула, докато ги подминаваше.
Бенет се поколеба, сякаш се канеше да заговори Гънип, после издиша силно през ноздри и продължи напред. Едната му ръка се отпусна на дръжката на ножа.
Фелисин смътно усети, че нещо става, сякаш горещият вятър навяваше някаква нова заплаха в нощния въздух. Забеляза, че пазачите са млъкнали и явно са изнервени. Извади още едно топче дъранг и го лапна — то остана да лежи прохладно и сладко под небцето й.
— Като те гледам да правиш това — измърмори Бенет до нея, — ми напомняш за Саварк.
Тя примигна.
— За Саварк ли?
— Аха. Колкото по-лошо става, толкова повече си затваря очите.
Думите излязоха от устата й размазано.
— Кое става по-лошо?
Зад тях откъм „При Сурук“ се чу рязък вик, последван от смехове. Бенет спря хората си с махване на ръката и се върна до кръстовището, което току-що бяха подминали. Оттам можеше да види бардака на Сурук, както и войниците на Гънип.
Като призрак, който се надигна и се прокрадна през Бенет, напрежението бавно изпълни стойката му. И докато Фелисин го гледаше, в главата й смътно отекна тревожна камбана. Тя се поколеба за миг, после се обърна към пазачите.
— Нещо става там. Идете при него.
Те само гледаха.
Единият се намръщи и ръката му боязливо пропълзя към тоягата, затъкната в колана му.
— Не ни е заповядал — изръмжа той. Останалите кимнаха и се разшаваха неспокойно в тъмното.
— Но той е сам — каза тя. — На открито. Мисля, че има насочена стрела в него…
— Я млъкни — скастри я водачът на патрула. — Няма да идем.
Бенет сякаш направи стъпка назад, после видимо се вкочани.
— Приближават се към него — изсъска Фелисин.
Гънип и доусийските му войници застанаха в полукръг пред Бенет. Заредените им арбалети, опрени на лактите, бяха насочени в него.
— Помогнете му, проклети да сте! — обърна се Фелисин към патрула.
