— Гуглата да те вземе дано! — тросна й се един от мъжете. Патрулът се пръскаше в сенките на близките улички.
— Сама ли си, момиче? — извика й капитан Гънип. Войниците му се разсмяха. — Ела тука при твоя Бенет. Само му казвах едни работи, нищо друго. Не се бой.
Бенет се обърна да й заговори. Един от доусийските стражи пристъпи към него и го перна през лицето с облечената си в метална ръкавица ръка. Бенет се олюля, изруга и хвана с ръце счупения си нос.
Фелисин залитна назад, обърна се и побягна. Хвърли се в една уличка. От двете й страни профучаха стрели. Зад гърба й отекна смях.
Продължи да тича. Уличката се оказа успоредна на Ръждива рампа. На сто крачки напред бяха войнишките бараки. Беше останала без дъх, когато излезе на открито между двете малазански постройки. Сърцето й блъскаше в гърдите, все едно че беше на петдесет, а не на четиринадесет години. Стъписването от това, че видя как удариха Бенет, бавно я сковаваше.
Иззад бараките се чуха гласове. Забиха конски копита. Появи се тълпа роби, гонени от петдесетина доусийски войници. Пиките им пронизваха някои от бягащите в гръб и ги просваха в прахта. Робите се опитваха да избягат, но доусийците вече ги бяха обкръжили от всички страни. Едва сега Фелисин осъзна, че и за нея няма път за бягство.
„Видях как на Бенет му потече кръв.“ От тази мисъл последва друга: „Сега всички ще умрем.“
Доусийските коне затъпкаха мъже и жени. Засвистяха тълвари. Робите издъхваха в безпомощно мълчание. Двама конници тръгнаха към нея. Тя ги загледа вцепенено, чудеше се кой ще я стигне пръв. Единият стискаше пика, насочена надолу, за да я порази в гърдите. Другият държеше високо меча си, готов да я посече отгоре. Видя лицата им, светнали от радост, и се удиви колко нечовешки изглеждат.
Когато се озоваха само на няколко мига пред нея, две стрели ги шибнаха в гърдите и мъжете залитнаха назад и паднаха от седлата. Фелисин се обърна и видя отряд малазански стрелци — пристъпваха напред в строй; предната редица коленичи да зареди арбалетите, а втората пристъпи няколко крачки напред, бойците се прицелиха и пуснаха стрелите срещу гмежта от доусийски конници.
Третият залп спря напора на доусийците и ги накара да се пръснат в тъмното зад казармените бараки.
Шепа роби все още бяха останали живи. Някакъв сержант излая заповед и десетина войници притичаха да огледат телата, нападали в безпорядък наоколо, след което забутаха оцелелите към позицията на отряда.
— Ела с мен — изсъска нечий глас зад Фелисин.
Тя примига и се обърна. Беше Пелла.
— Какво?
— Прибираме робите в конюшните… но не и теб. — Хвана я нежно за ръката. — Много повече са от нас. Боя се, че защитата на робите вече не е първата ни задача. Саварк иска да смажем метежа. Още тази нощ.
Тя се взря в лицето му.
— За какво говориш?
Сержантът беше изтеглил взвода си на по-удобна за отбрана позиция в началото на уличката. Десетина войници заизтласкваха робите по страничната улица, водеща към конюшните. Пелла поведе Фелисин в същата посока и щом се озоваха извън полезрението на сержанта, се обърна към другите войници.
— Трима от вас, с мен.
— Опонн ли ти е размътил мозъка, Пелла? — отвърна му един от тях. — Аз и така не се чувствам в безопасност, искаш отделението ли да разцепим?
— Това е жената на Бенет — каза Пелла.
— Не мисля, че Бенет е жив — отвърна вяло Фелисин.
— Допреди пет минути беше жив, момиче — отвърна намръщено Пелла. — Малко понабит, но нищо повече. В момента вдига на крак опълчението си. — Обърна се към другите. — Бенет ще ни трябва, Реборид, майната му на Саварк и ревовете му. Хайде, близо е.
Реборид се намръщи и махна на другите двама.
В западния край на Чашата на черепа беше започнал пожар — някъде при Дълбокия забой. Нямаше кой да го спре и той се разпространяваше бързо, огрял със зловещия си оранжев блясък надигащите се отдолу кълба пушеци.
Пелла дърпаше Фелисин, а Реборид не спираше да мърмори:
— Къде в името на Гуглата е гарнизонът на Бе’тра? Мислиш, че не могат да видят пламъците ли? Нали по Пътя на бръмбара патрулираха малазански отделения — конник можеха да пратят. Войската трябваше да е тук вече, по дяволите!
По улиците се въргаляха трупове — сгърчени, неподвижни тела. Малката група ги заобикаляше, без да се спира.
— Гуглата знае какво е намислил Гънип — продължи войникът. — Саварк ще се погрижи всеки проклет доусиец на петдесет левги околовръст да бъде изкормен и да изгние под слънцето.
— Тук е — каза Пелла и спря Фелисин. — Застанете в отбрана — нареди на останалите. — Няма да се бавя.
Бяха спрели пред къщата на Хеборик. От кепенците не се виждаше никаква светлина. Вратата беше заключена. Пелла изсумтя ядосано и изрита хлабавото мандало. Бутна Фелисин в тъмното и прекрачи след нея.
— Тук няма никой — каза тя.
Пелла не й отговори, а продължи мълчаливо напред, докато не стигнаха до платнената завеса, зад която беше спалнята на бившия жрец.
— Дръпни я, Фелисин.
Тя го послуша и пристъпи в стаичката. Пелла я последва.
Хеборик се надигна на нара си и ги зяпна мълчаливо.
— Не бях сигурен — промълви тихо Пелла — дали още искате да тръгне с вас.
Бившият жрец изпъшка.
— А ти, Пелла? Можем да уредим…
— Не — прекъсна го войникът. — Вземете нея. Аз трябва да се върна при капитана — ще го смажем този метеж, — но моментът за вас е идеален…
Хеборик въздъхна.
— Да. Кълна се в пръхтенето на Финир, Баудин, излез най-сетне. Момчето не е опасно за нас.
Грамадна сянка се отдели от завесата и Пелла зяпна. Присвитите очи на Баудин проблеснаха в тъмното. Гигантът не каза нищо.
Пелла тръсна глава, отстъпи към изхода и стисна с ръка мръсния парцал на завесата.
— Финир да ви пази дано, Хеборик.
— Благодаря ти, синко. За всичко.
Фелисин изгледа намръщено Баудин и каза:
— Мокър си.
Хеборик стана и попита Баудин:
— Всичко готово ли е?
Едрият мъж кимна.
— Бягаме ли? — попита Фелисин.
— Да.
— Как?
Хеборик се намръщи.
— Скоро ще разбереш.
Баудин вдигна две кожени торби зад себе си и ги подаде на Хеборик, който ловко ги пъхна под мишниците си. Звукът, който издадоха, щом бившият жрец ги подхвана, помогна на Фелисин да разбере, че всъщност са надути засмолени мехури.
— Ще преплуваме Езерото на удавника — промълви тя. — Защо? От другата страна има само
