на куртката не беше захабена — явно е бил сержант преди това.
Също като фигурата му, лицето му беше плоско и широко и издаваше канийска кръв някъде в потеклото му. Главата му беше бръсната, с белези от бръснача, някои все още покрити с корички спечена кръв. Погледът му се беше приковал в Кълп.
Магът заговори пръв.
— Дръж си езика зад зъбите, да не ми продължиш заднешката.
Войникът примига.
— Заднешката?
— Първо сержант, после ефрейтор — за редник ли ми се ерчиш пък сега? Предупредих те.
Изглежда, не му подейства.
— Никакъв ранг не виждам — изръмжа той.
— Само защото не знаеш къде да гледаш. Върни се на масата си, ефрейтор. Нашата работа я остави на нас.
— Ти си от Седма армия. — Явно нямаше намерение да се върне на масата си. — Дезертьор.
Рунтавите вежди на Кълп се вдигнаха.
— Ефрейтор, току-що се изправи лице в лице срещу целия кадър магове на Седма. А сега се разкарай от лицето ми, преди да съм сложил хриле и люспи на твоето.
Очите на ефрейтора пробягаха към Дюйкър, после отново се върнаха на Кълп.
— Сбърка — въздъхна магът. — Аз съм целият кадър. Този човек ми е гост.
— Хриле и люспи, а? — Ефрейторът опря грамадните си лапи на масата и се наведе към Кълп. — Само да подуша, че ми отваряш Лабиринт, ще се намериш с нож в гърлото. Това тука ми е постът, магьосниче, и всяка работа, която имате тук, е моя работа. Хайде, обяснявай се, преди да съм ти клъцнал тия големи уши и да ги сложа на колана си. Сър.
Дюйкър се окашля.
— Преди това да е стигнало по-далече…
— Затваряй си устата! — сряза го ефрейторът, без да откъсва погледа си от Кълп.
Прекъснаха ги викове отвън.
— Трут! — ревна ефрейторът. — Иди да видиш какво става.
Един млад коунски моряк скочи на крака, опипа дръжката на късия меч на хълбока си и тръгна към вратата.
— Тук сме — заговори Дюйкър на ефрейтора — да купим една лодка…
Зад вратата се чу ругатня, последвана от паническо скърцане на ботуши по паянтовия под на гостилницата. Трут нахлу вътре с пребледняло лице. От устата на младока се изля впечатляващ поток от коунски ругатни, които завършиха с:
— … въоръжена тълпа отвън, ефрейтор, и не им е до приказки. Разделиха се, десетина тръгнаха към „Рипат“.
Останалите моряци скочиха на крака. Един се обърна към ефрейтора.
— Ще я запалят, Геслер, и тогава ще си останем на тая скапана ивица плаж…
— На оръжие, в бойна формация — изръмжа Геслер и се обърна към другия пехотинец. — Предната врата, Сторми. Намери водача на тая група отвън и му забий една стрела между очите.
— Трябва да спасим гемията! — извика заговорилият моряк.
Геслер кимна.
— Ще го направим, Веред.
Пехотинецът Сторми зае позиция при вратата, зареденият му щурмови арбалет се появи в ръцете му сякаш изневиделица. Виковете отвън бяха станали по-силни и по-близки. Тълпата се окуражаваше и искаше да нахлуе в хана. Младият Трут стоеше в средата на помещението, късият меч трепереше в ръката му, а лицето му се бе зачервило от гняв.
— По-кротко, момче — каза му Геслер и погледът му се върна върху Кълп. — По-малко ще съм склонен да ви отрежа ушите, ако отворите Лабиринта си веднага, маг.
— Имате ли си врагове в това село, ефрейтор? — попита Дюйкър.
Мъжът се усмихна.
— Това се очакваше от доста време. „Рипат“ е пълна с провизии. Можем да ви откараме до Хисар… може би… но първо трябва да излезем оттук. Можеш ли да боравиш с арбалет?
Историкът въздъхна и кимна.
— Очаквайте стрели през стените — каза Сторми откъм вратата.
— Намери ли водача им?
— Да. Стои по-надалече.
— Не можем да чакаме. Към задната врата, всички!
Гостилничарят, който се беше свил зад малкия тезгях в другия край на помещението, излезе отпред, наведен като рак в очакване на залпа стрели през стената от зебло.
— Вересията, мезла — колко седмици минаха вече. Седемдесет и два джаката…
— Колко ти струва животът? — попита Геслер и махна на Трут да тръгне с другите войници през отвора в задната стена.
Гостилничарят се опули, после наведе глава.
— Седемдесет и два джаката, мезла?
— Горе-долу — кимна ефрейторът.
Хладен влажен въздух с мирис на мъх и мокър камък изпълни помещението. Дюйкър погледна Кълп, но той поклати мълчаливо глава. Историкът се надигна.
— Те имат маг, ефрейтор…
От улицата навън се надигна рев и удари предната стена на хана като вълна. Дървената рамка се огъна, стените от зебло се издуха. Кълп извика предупредително, скочи от стола си и се претъркаля по пода. Изпращя дърво, раздра се плат.
Подът се надигна от предните колове и отпрати всички към задната стена. Масите и столовете се прекатуриха. Гостилничарят изпищя изпод сриналия се тезгях.
Дюйкър се провря през процепа и скочи върху суха купчина водорасли. Кълп падна върху него и му изкара въздуха.
— Направи нещо, Кълп! — изпъшка Дюйкър.
Вместо отговор магът го дръпна да стане и го бутна с все сила.
— Бягай!
Магията, опустошила гостилницата, изведнъж секна. Все още държаща се на задните колци, постройката се килна обратно. Изпращяха греди и дървената й рамка се пръсна. Покривът се срина на пода сред облак от пясък и прах.
Сторми тичаше до Дюйкър по пясъка.
— Гуглата току-що плати на гостилничаря вересията му, а? — изпъшка войникът и махна с арбалета. — Тук съм, за да се погрижа за вас. Ефрейторът отиде напред — видиш ли бой, значи е до „Рипат“.
— Кълп къде е? — попита Дюйкър. Всичко беше станало толкова бързо, че му се виеше свят. — Беше до мене…
— Отишъл е да подуши оня заклинател според мен. Кой може да ги разбере маговете! Освен ако не е беглец. Гуглата ми е свидетел, дотук не показа кой знае какво, нали?
Стигнаха до брега. На трийсетина крачки вляво от тях Геслер и моряците настъпваха срещу тълпа от десетина местни, заели позиции пред тесния кей. На него беше вързана едномачтова гемия. Надясно пясъчната ивица продължаваше в лека извивка на юг, към далечния Хисар… град, лумнал в пламъци. Дюйкър залитна, спря и се загледа в ръждивочервеното небе над Хисар.
— Циците на Тогг да ме треснат дано! — изсъска Сторми, след като проследи погледа на историка. — Дрижна е дошъл. Май няма да ви караме до града в края на краищата, а?
— Грешиш — каза Дюйкър. — Трябва да се върна при Колтейн. Конят ми е в конюшнята — майната й на проклетата лодка.
— Бас слагам, че вече му глозгат ребрата. Тук хората яздят камили, конете ги ядат. Забрави. — Посегна да го хване, но историкът вече се беше отскубнал и драпаше нагоре по брега, надалече от „Рипат“ и
