— Прогонихме мезла от града — намеси се друг от войниците. — Превъзхождаме ги многократно по чет, пострадали са жестоко и са претоварени с десетките хиляди бежанци…
— Млъкни, Джебура! — сряза го сержантът и присви очи към Дюйкър. — Сега отиваме при Релой. Ела с нас. Всички хисарци ще бъдат благословени, ако се включат в последното клане на мезла.
„Задължителна повинност. Нищо чудно, че наоколо няма никой. Всички са в свещената армия, все едно дали искат, или не.“ Историкът кимна.
— Ще дойда. Заклел съм се да опазя живота на племенника си, нали разбираш…
— Клетвата да изстържем покварата на мезла от Седемте града е по-силна — изръмжа войникът. — Дрижна иска душата ти, доусий. Апокалипсисът дойде — войски се сбират по цялата земя и всички трябва да се притекат на призива.
— Снощи проливах кръвта на крайбрежната стража на мезла — душата ми се отзова тогава, хисари. — Тонът на Дюйкър съдържаше предупреждение. „Почитай волята на по-старите от теб, дете.“
Младежът кимна с признателност.
Дюйкър поведе коня си за юздите с отделението през именията. Армията на Камъст Релой, както му обясни сержантът, била завладяла равнината на югозапад от града. Трите племена одан тормозели омразните малазанци, нападали непрестанно колоната бежанци и малобройните войници, мъчещи се да ги опазят. Мезла се стремели да стигнат до Сиалк, друг крайбрежен град, на двайсет левги от Хисар. Това, което глупците не знаели, добави с мрачна усмивка сержантът, е, че Сиалк също бил паднал и в този момент хиляди благородници мезла с техните семейства били подгонени по северния път. Скоро командирът на мезла щял да се окаже с два пъти повече граждани, които се е заклел да брани.
След това Камъст Релой щял да обкръжи врага със сили, превъзхождащи го седем към едно, и да довърши клането. Очаквало се сражението да е след три дни.
През цялото това време Дюйкър пръхтеше одобрително, но умът му работеше бясно. Камъст Релой беше Върховен маг, за когото се смяташе, че е бил убит в Рараку преди десет години, при сблъсък с Ша’ик за това кой е предопределен да води Апокалипсиса. Но сега се оказваше, че вместо да убие съперника си, Ша’ик бе спечелила верността му. Намеците за гибелно съперничество, за вътрешни вражди и лични сблъсъци бе послужило на Ша’ик да създаде сред малазанците впечатлението за вътрешна слабост, обременяваща каузата й. „Всичко е било лъжа. Били сме подведени и сега си плащаме.“
— Войската на мезла е като огромен звяр — каза сержантът, когато наближиха покрайнините на града, — ранен от безбройните удари, с окървавени флангове. Звярът все още залита напред, заслепен от болка. След три дни, доусий, звярът ще бъде сломен.
Историкът кимна замислено, спомнил си за сезонните ловни хайки за глигани в лесовете на северен Кюон Тали. Един следотърсач му беше разправял, че между ловците, които биват убити в такива хайки, повечето срещали участта си, след като глиганът е получил фаталната си рана. Неочакван, последен замах, убийствен скок напред, отричащ хватката на Гуглата над звяра. Стремежът към бърза победа лишаваше ловците от предпазливост. Дюйкър долови нещо от тази свръхсамоувереност в думите на бунтовника. От звяра течеше кръв, но той все още не беше убит.
Когато поеха на юг, слънцето се бе изкачило високо в небето.
Подът на камерата беше хлътнал в средата като купа и покрит с гъсти като плъст наноси прах. Беше почти на една трета левга в каменното ядро. Грубо изсечените стени се бяха напукали като стъкло и пукнатините се проточваха надолу от сводестия покрив. В центъра на помещението имаше рибарска лодка, полегнала на една страна; несваленото платно на мачтата й висеше като стара паяжина. Сухият горещ въздух беше избутал клиновете от свръзките и дъските се бяха изкорубили.
— Изобщо не съм изненадан — заяви Маппо.
Устните на Икариум леко се извиха, после той пристъпи покрай трелла и се приближи до лодката.
— Пет години. Не повече. Все още надушвам солта. Моделът познат ли ти е?
— Проклинам се, че не съм проявявал досега интерес към подобни неща — въздъхна Маппо. — Честно казано, трябваше да предвидя подобни моменти… та за какво мислех?
— Убеден съм — отрони замислено Икариум, отпуснал ръка на носа на лодката, — че Искарал Пъст искаше да намерим точно това.
— Струва ми се, че ни изпрати за метла — измърмори треллът.
— Метлата му несъмнено ще се появи от само себе си. Трябвало е да оценим не целта на търсенето, а пътя.
Маппо присви недоверчиво очи към приятеля си, после се озъби одобрително.
— Винаги става така, нали? — Пристъпи след джага в помещението и подуши. — Не надушвам никаква сол.
— Може да съм преувеличил.
— Ще ти призная, че не изглежда като да е стояла тук от столетия. Как да го разбираме това, Икариум? Рибарска лодка, намерена дълбоко в една скала, насред пустиня, на трийсет левги от всичко, което да е по- голямо от изворче. Върховният жрец ни изправя пред загадка.
— Наистина.
— Все пак познат ли ти е моделът?
— Уви, във водния занаят и други морски неща съм толкова невежа, колкото си и ти, Маппо. Боя се, че не оправдахме очакванията на Искарал Пъст.
Треллът изсумтя, а Икариум започна да оглежда лодката.
— Тук има някакви мрежи, изплетени са майсторски. Някакви гърчави неща, може да е било риба някога… аха! — Джагът бръкна вътре. Изтропа дърво. Изправи се и се обърна към Маппо с метлата на Върховния жрец в ръка.
— Сега ще метем ли?
— Мисля, че задачата ни е да върнем това на законния му собственик.
— Лодката или метлата?
Икариум вдигна вежда.
— Виж, това е интересен въпрос, приятелю.
Маппо се намръщи, после сви рамене. И да имаше нещо умно във въпроса му, беше си чиста случайност. Чувстваше се обезсърчен. Толкова време под земята, толкова време в бездействие и подчинен на прищевките на един луд. Струваше му огромно усилие да подчини ума си на тази загадка и честно казано, допускането, че изобщо си струва, го възмущаваше. След дълга пауза той въздъхна.
— Сянка е забърсал тази лодка заедно с хората на нея, отмъкнал ги е отнякъде и ги е тикнал тук. Дали лодката не е била на самия Пъст? Не ми прилича много да е с рибарско потекло. Не съм чул нито една пристанищна ругатня да се изтърси от устните му, никакви солени метафори и язвителни подмятания.
— Следователно тази лодка не е на Искарал Пъст.
— Не е. При което остава…
— Да. Или е на мулето, или е на Слуга.
Маппо кимна и потърка наболата си четина.
— Признавам ти, че едно муле в лодка може да е достатъчно интересна гледка, за да подхрани любопитството на един бог дотолкова, че да реши да съхрани и двете за бъдещето.
— О, да, но каква полза, ако няма езеро или локвичка, която да допълни картината? Не, мисля, че мулето трябва да го изключим. Този съд е на Слуга. Спомни си пъргавината, с която се катереше…
— Спомни си ужасната чорба…
— Не беше чорба, а пране, Маппо.
— Точно това имах предвид, Икариум. Ти си прав. Слуга някога е порил морската шир в тази лодка.
— Значи сме съгласни.
— М-да. Не бих казал, че се е издигнал много, горкичкият.
Икариум тръсна глава, после вдигна метлата пред себе си като хоругва.
— Нови въпроси за Искарал Пъст. Дали не е време да се връщаме, Маппо?
След три часа двамата — уморени — завариха Върховния жрец на Сянка седнал на масата в библиотеката. Искарал Пъст се беше навел над Драконовата колода.
