знаеше го. По-лошо, липсваха му резервите на младостта, от които да извлича. „Не забравяй, Рараку веднъж те е виждала. Отдавна. Знаеш какво ни чака там.“
Двамата младежи сякаш инстинктивно разбраха колебанието му и изчакаха с нещо като уважение, чак докато тътенът на конски копита не доехтя зад гърба им.
Най-сетне Апсалар проговори.
— Бих искала да науча повече… за тази пустиня. За силата й…
— Ще научиш — изръмжа Фидлър. — Увийте си лицата. Отиваме да поздравим Вихъра.
Бурята ги връхлетя от всички страни и ги помете в прегръдката си. Сякаш някакъв бесен разум бе яхнал вихрещия се пясък и дърпаше безмилостно телабите им, сякаш хиляди грапави пръсти оставяха драскулки като от нокти по кожите им. Ревът изпълваше въздуха, изпълваше черепите им.
Рараку се беше пробудила. Всичко, което Фидлър беше доловил последния път, когато бе минал през тази пустош, което бе усетил като подмолна тревога, ужасната закана за влудяващи кошмари, стаена под повърхността, сега се беше отприщило и беснееше на воля.
Свели глави, конете вървяха напред и залитаха от насрещните пориви на пълния с пясък въздух. Земята беше спечена глина и камънак — доскорошната дебела пелена от ситен бял пясък се беше вдигнала от повърхността и сега пееше във въздуха, а с нея се бяха оголили и търпеливите, покриващи всичко столетия.
Слязоха от седлата, загърнаха с чулове главите на животните и ги поведоха.
Под краката им се появиха кости. Ръждясали камари броня, колела от колесници, останки от такъми на коне и камили, парчета щавена кожа, изкорубени основи на каменни стени — онова, което доскоро изглеждаше безлика пустош, сега разкриваше костите си, а те покриваха цялата равнина с такова изобилие, че Фидлър се смая. Една стъпка не можеше да направи, без нещо да изпука под краката му.
Изведнъж пътят им бе преграден от бряг с каменна основа. Беше наклонен и се издигаше високо над главите им. Фидлър го огледа внимателно, после ги поведе нагоре. След безумно драпане по стръмния склон най-сетне се озоваха на път.
Камъните на настилката му бяха издялани равно и точно, цепнатините между тях бяха съвсем тънки. Озадачен, Фидлър коленичи и се помъчи да съсредоточи погледа си върху платното — доста трудна задача заради носения от вятъра фучащ по камъните пясък. Трудно беше да се определи възрастта на пътя. Смяташе, че макар да е бил заровен под пясъците, все трябва да има някакви следи от изтъркване, но не можа да забележи никакви. Нещо повече, майсторството, с което беше построен пътят, надминаваше всичко, което бе виждал из Седемте града.
Пътят се изпъваше вдясно и вляво от него прав като копие, докъдето му стигаха очите. Беше като могъща вълноломна стена, която дори тази предизвикана от магия буря не можеше да съкруши.
Крокъс се наведе до ухото му и извика, за да надмогне пискливия вой на бурята:
— Мислех, че в Рараку няма пътища!
Сапьорът само поклати глава.
— По него ли ще тръгнем? — попита Крокъс. — Тук горе вятърът по се търпи…
Доколкото Фидлър можеше да прецени, пътят водеше на югозапад, дълбоко в недрата на Рараку. На североизток щеше да стига до хълмовете на Пан’поцун, на десетина левги — в тази посока щяха да стигнат до хълмовете може би на пет левги южно от мястото, където бяха излезли от тях. Не си струваше. Загледа се надясно. „Сърцето на Рараку. Казват, че там имало оазис. Където е на стан Ша’ик с ренегатите си. Колко ли път има до този оазис? И дали ще намерим вода?“ Със сигурност един път през пустинята щеше да е изграден така, че да минава през водоизточници. Щеше да е лудост да се мисли друго, а строителите на този път явно бяха твърде големи майстори, за да са глупци. „Треморлор… Ако го пожелаят боговете, този път ще ни отведе до тази легендарна порта. Рараку си има сърце, така каза Бързия Бен. Треморлор, Домът на Азат.“
Фидлър яхна гралския си кон и изрева на спътниците си:
— Тръгваме по пътя! — посочи на югозапад.
Те не възразиха и се качиха на седлата. Фидлър си даде сметка, че се подчиняват на заповедите му, защото и двамата се чувстват съвсем изгубени в тази непозната земя. Разчитаха изцяло на него. „Гуглата да ме лъхне дано, мислят си, че знам какво правя. Дали да им кажа, че планът да намерим Треморлор се основава изцяло на вярата, че това приказно място наистина съществува? И че предположенията на Бързия Бен са точни въпреки нежеланието му да обясни източника на своята увереност? Дали да им кажа, че тук е много по-вероятно да умрем, било от жажда или от ръцете на фанатичните следовници на Ша’ик?“
— Фид! — извика Крокъс и посочи назад. Фидлър се обърна и видя катерещите се по склона гралски воини, на по-малко от петдесет крачки зад тях. Бяха се разделили на по-малки групи, също толкова безразлични към магьосническата буря, колкото и групата на Фидлър. След миг гралите видяха плячката си, нададоха бойни викове, почти заглушени от воя на пясъка, и задърпаха конете си нагоре.
— Бягаме ли? — попита Апсалар.
Гралите вече бяха яхнали конете и откачаха пиките си.
— Изглежда, не са настроени за разговор — измърмори сапьорът. — Оставете ги на мен. Вие двамата продължете напред!
— Какво? Пак ли? — Крокъс се смъкна от седлото. — Какъв е смисълът?
Апсалар също слезе от коня си, пристъпи към Фидлър и го погледна в очите.
— Ако умреш, какъв ще е шансът ни да оцелеем в тази пустиня?
„Почти толкова нищожен, колкото и ако ви водя.“ Надви изкушението да изкаже на глас тази мисъл и вместо отговор само сви рамене и смъкна арбалета от рамото си.
— Смятам тази среща да е кратка — заяви той и зареди една стрела с „проклетия“ в жлеба на оръжието.
Гралите, вече заели позиция на пътя, наведоха дългите пики и смушиха конете напред.
Сърцето на Фидлър се сви от мъка за тези гралски коне, но той се прицели и стреля. Металната стрела се удари в пътя на три крачки пред нападащите туземци. Взривът беше оглушителен, огънят, който изригна, помете пясъка и отхвърли нападателите и конете им като божия ръка. След миг вятърът отнесе пламъците и дима и остави зад себе си потръпващи тела.
„Безсмислена гонитба и сега — безсмислена смърт. Не съм грал. Нима грехът с превъплъщението предизвика това безмилостно преследване? Жалко, че не можах да ви попитам, воини.“
— Вярно, че ни спасиха на два пъти — промълви Крокъс, — но тези твои морантски муниции са нещо ужасно, Фидлър.
Смълчан, сапьорът зареди нова стрела, пъхна една кожена каишка в спусъка да го заключи и метна тежкото оръжие през рамо. Качи се на седлото, стисна юздите в една ръка и погледна спътниците си.
— Отваряйте си очите. Можем да се натъкнем на друга група без предупреждение. Ако се случи, опитайте се да пробиете през тях.
Тръгнаха напред.
Вятърът се изсмя в ушите им, сякаш напрегнат от възторг заради безсмислената жестокост. Сякаш жадуваше за още. „Вихърът се е пробудил — тази богиня е обезумяла, напращяла е от лудост — кой би могъл да я спре?“ Присвитите очи на Фидлър се взряха напред, в безликия марш на камъните, отвеждащ все по-дълбоко в завихрилата се охрена паст. В нищото.
Фидлър изръмжа проклятие и изтласка от ума си отчаянието, впило се в мислите му. Трябваше да намерят Треморлор, преди Вихърът да ги погълне.
Апторианът — тъмна сянка на трийсет крачки от Калам — газеше с неуморна лекота в пясъка, без да обръща внимание на вятъра. Убиецът неволно изпита благодарност към бурята — всеки път, щом видеше ясно нежелания си спътник, нервите му се изпъваха до скъсване. Беше се натъквал и преди на демони — на бойното поле, както и по раздирани от боеве градски улици. Често пъти тези, които ги хвърляха в гмежта на битката, бяха малазански магове и поради това те се падаха един вид съюзници, въпреки че изпълняваха волята на господарите си с явно безразличие към всички останали. В по-редки, за щастие, случаи се беше изправял срещу демон, хвърлен в боя от противник. В такива случаи оцеляването беше единствената му грижа, а оцеляването означаваше бягство. Демоните си бяха от плът и кръв, разбира се — веднъж беше
