някоя от безбройните траурни песни, пети в чест на Гуглата от жреците в Сезона на развалата в Унта.“
Първите съборетини в покрайнините на града се появиха в гаснещия сумрак — паянтови бараки и колиби, схлупени по скалистото плато над брега. Из въздуха се носеше задушлив дим, миришеше на изгоряло дърво и опърлен плат. Миризмата на един унищожен град, миризма на ярост и на сляпа омраза. Твърде познато бе всичко това за Дюйкър и го накара да се почувства стар.
През пътя притичаха две деца и се шмугнаха между бордеите. Едното нададе лудешки смях — лудост и разбиране, някак неуместно за толкова младо същество. Историкът отмина, но усети как кожата му настръхна и страхът, който го обзе, го изненада. „Страх от деца? Не ти е мястото тук, старче.“
Небето над пролива вляво от него започна да изсветлява. Хищните пеперуди се понесоха към града и се скриха сред кълбестите облаци пушек. Дюйкър спря. Тук крайбрежният път се раздвояваше, главното трасе продължаваше напред, за да се превърне в главната улица на града. Вторият път, надясно, заобикаляше града и водеше към малазанските казарми. Историкът се вторачи примижал натам. Над казармите се издигаха стълбове дим, пустинният вятър ги огъваше и ги тласкаше на юг.
„Изклани в леглата си?“ Тази възможност изведнъж му се стори някак прекалено реална. Подкара към казармите. Вдясно Хисар гореше. Поддаваха греди, рухваха стени, дялан камък хрущеше и се пръскаше под непоносимия зной. Пелени дим загръщаха гледката под смъртния си покров. От време на време откъм вътрешността на града отекваше далечен писък. Беше ясно, че разрушителният гняв на бунта се е обърнал срещу самия себе си. Свободата бе извоювана с цената на всичко.
Стигна до отъпкания черен път, край който доскоро се намираше керванджийският стан — където двамата със Сормо бяха станали свидетели на пророчеството. Станът бе изоставен набързо, вероятно само преди няколко часа. Глутница безпризорни псета ровеха в оставената купчина смет.
От другата страна на пътя за Фаладан се издигаше укрепената стена на малазанския гарнизон. Дюйкър забави до ходом, после спря. Малкото останали здрави участъци напукан каменен зид бяха покрити със сажди. Магията, връхлетяла стената, беше пробила на четири места, доколкото можеше да види, всяко — нащърбен отвор в зида, достатъчно широк, за да мине наведнъж цяла фаланга. Проломите бяха задръстени от трупове, проснати между съборилите се каменни блокове. Малцина бяха облечени в броня, а оръжието беше повече древни пики и касапски сатъри.
Седма се беше сражавала здраво, срещнали бяха нападателите на всички проломи; срещу свирепата магия бяха посекли безчет нападатели. Никой не беше убит насън в леглото си. В мислите на историка потече струйка надежда.
Огледа надолу, където орехите обрамчваха настланата с каменни плочи улица. Там се бе разиграла някаква конна битка, близо до вътрешната порта на укреплението. Два конски трупа се въргаляха сред десетките тела на хисарци, но доколкото можеше да прецени, сред тях нямаше малазански пиконосци. Или бяха извадили голям късмет да не дадат нито една жертва, или им беше останало време да приберат убитите си и ранени другари. Тук беше пипала организираща ръка, силна при това. „Колтейн? Или Бълт?“
По улицата не се мяркаше жив човек. Дори да бе продължила, битката се беше изместила. Дюйкър слезе от седлото и се приближи до един от проломите в стената. Покатери се по нападалите камъни, като избягваше хлъзгавите от кръв. Повечето щурмуващи, както видя, бяха убити със стрели. Много от телата бяха нанизани като игленици от късите железни пръчки. Обхватът е бил убийствено къс, резултатът — смъртоносен. Яростният и хаотичен щурм на тълпа зле въоръжени хисарци не беше имал никакъв шанс срещу такъв съсредоточен огън. Дюйкър не видя трупове зад нападалите камъни.
Тренировъчният плац на казармата беше празен. Тук-там бяха издигнати барикади, за да се нанася от тях убийствен кръстосан огън в случай, че отбраната на проломите поддаде — но по нищо не личеше, че това се е случило.
Той слезе от камарата срутени камъни. Малазанският щаб и казармите бяха опожарени. Дюйкър се зачуди дали Седма не го е направила сама. „Като с това е заявила, че Колтейн няма намерение да се крие зад стените. Седма и уикците са тръгнали навън, в боен строй. Как ли са се справили?“
Върна се при коня си. Още пушеци се кълбяха тежко над квартала с малазанските имения. Утрото беше придало на въздуха странно спокойствие. Гледката на опустелия град му се струваше нереална, сякаш просналите се по улиците трупове бяха само плашила, оставени след празника на жътвата. Хищните пеперуди обаче ги бяха намерили, бяха ги накацали и големите им прилепови криле пърхаха, докато ядяха мъртвата плът.
Подкара коня си към малазанските имения. Отдалече дочу викове и писъци, лай на кучета и рев на мулета. Ревът на пламъците се надигаше и спадаше като вълни, разбиващи се в стръмни скали; носеха валма от зной по страничните улички, съскаха и пращяха по купищата улична смет.
На петдесетина крачки от именията се озова пред първата сцена на истинско безжалостно клане. Разбунтувалите се хисарци бяха ударили малазанския квартал с внезапна ярост, вероятно по същото време, когато друга тяхна сила се беше стоварила върху казармите на Седма. Търговците и благородниците бяха хвърлили личната си охрана в отчаяна отбрана, но се бяха оказали твърде малобройни и тъй като им беше липсвало единство, бяха избити безмилостно. След това тълпата се бе изляла по улиците, беше разбила вратите на именията и бе извлякла навън малазанските семейства.
И тогава, видя Дюйкър, докато конят му предпазливо газеше през труповете, бе настъпило същинското безумие. Виждаха се изкормени мъже, червата им бяха измъкнати и увити около жени — съпруги, майки, лели и сестри — изнасилени, преди да бъдат удушени с въжета от оплетени черва. Историкът видя деца с разбити черепи, бебета, набучени на шишове за тапу. Повечето млади дъщери обаче бяха отведени от нападателите още по-навътре в квартала. Участта им сигурно щеше да е по-ужасна и от тази на близките им.
Дюйкър гледаше всичко това с нарастваща вцепененост. Ужасната агония, развихрила се тук, сякаш стягаше въздуха, настръхнала и готова да смаже разсъдъка му. И за да се опази, душата му се отдръпна все по-навътре и навътре. Способността му да наблюдава обаче се съхрани, вече напълно откъсната от каквито и да било чувства — освобождаването им щеше да дойде по-късно, знаеше той: разтрепераните крайници, кошмарите, бавното разпадане на всичко, в което е вярвал.
Продължи напред към първия площад в квартала, като очакваше да види същото. Но това, което видя го порази. Хисарските бунтовници се бяха натъкнали на засада на площада и бяха изтребени до крак. Използваните стрели след това бяха прибирани, за да се използват отново, но някои счупени бяха останали по труповете. Историкът слезе и извади една. „Уикска.“ Смяташе, че вече може да сглоби това, което се беше случило.
Казарменият комплекс е бил обсаден. Онзи, който е предвождал хисарците, е смятал да попречи на Колтейн и силите му да нанесат удар в града и доколкото можеше да се съди по мощта на приложеното магьосничество, се беше опитал да унищожи напълно малазанската армия. В това отношение явно се бе провалил. Уикците бяха атакували, бяха пробили обкръжението и бяха препуснали направо към именията — там, където са знаели много добре, че клането вече е започнало. Вече закъснели да предотвратят първата атака при портите на квартала, бяха променили маршрута си, бяха заобиколили тълпата и бяха направили засада на площада. Хисарците, с тяхната жажда за още кръв, се бяха изсипали там, прекосявайки откритото пространство без съгледвачи пред себе си.
И тогава уикците ги бяха избили до крак. Не беше имало никакъв риск да си прибират стрелите. Избиването е било пълно, всеки път за бягство е бил затворен и бе последвало безжалостно изтребление.
Дюйкър чу приближаващи се стъпки и се обърна. Зад него се приближаваше отряд бунтовници. Бяха добре снаряжени, с пики в ръцете и тълвари на бедрата. Плетените ризници лъщяха под червените им телаби. На главите си носеха острите шлемове на Градската стража.
— Ужасно клане! — проплака Дюйкър провлечено на доусийския говор. — Трябва да бъде отмъстено!
Сержантът, който водеше отряда, го изгледа нащрек.
— Покрит си с пустинна прах.
— Да. Идвам от силите на Върховния маг на север. Племенник имам, живееше в пристанищния квартал. Искам да го намеря…
— Ако още е жив, старче, сигурно е тръгнал с армията на Релой.
