започналия пред нея бой.
Сторми се поколеба, после изруга и затича след Дюйкър.
Блясък на магия подпали въздуха над предната улица, последван от болезнен писък.
„Кълп — помисли Дюйкър. — Или пердаши, или умира.“ Затича по плажа, минаващ успоредно на селото, докато не прецени, че се намира точно срещу конюшните, след което нагази през тръните. Сторми закрачи до него.
— Само да те видя, че си тръгнал по живо — по здраво, нали?
— Благодаря — прошепна Дюйкър.
— Кой си ти, между другото?
— Имперският историк. А ти кой си, Сторми?
Мъжът изсумтя.
— Никой. Съвсем никой.
Забавиха крачка и се шмугнаха между първия ред колиби, скрити в сенките. На няколко крачки от улицата въздухът пред тях се раздвижи и се появи Кълп. Пелерината му беше осаждена, а лицето — почервеняло от огнения блясък.
— Какво, в името на Гуглата, търсите тук вие двамата? — изсъска им той. — Тук обикаля Върховен маг — Гуглата само знае защо е тук. Проблемът е, че вече знае, че аз съм тук, така че не съм добър за компания — едва успях да хвърля последната…
— Оня писък, дето го чух, твоят ли беше? — попита Дюйкър.
— Да са те удряли с магия някой път? Кокалите ми едва не изхвърчаха от ставите. И гащите си насрах. Ама съм жив.
— Засега — ухили се Сторми.
— Голяма благодат — измърмори Кълп.
Дюйкър отвори уста:
— Трябва да…
Нощта около тях разцъфна в ослепителна огнена експлозия, която събори и тримата на земята. Болезненият крясък на историка се сля с виковете на другите двама мъже, щом чародейството сякаш се впи в плътта му, смразяващо студено около костите му, и непоносимата болка разтърси крайниците му. Крясъкът му се усили още повече, щом неумолимата болка стигна до мозъка му и скри околния свят в кървавочервена мъгла, кипнала сякаш зад очите му. Дюйкър се замята и се затъркаля по земята, но спасение нямаше. Магията го убиваше — ужасяващо жесток удар срещу самия него, нахлул във всяко кътче на съществото му.
И после свърши. Той лежеше вкочанен, опрял буза в хладната прашна земя, тялото му още потръпваше. Беше се подмокрил. Потта му вонеше ужасно.
Една ръка го стисна за яката на телабата. Дъхът на Кълп лъхна горещ в ухото му и магът прошепна:
— Върнах му го. Достатъчно, за да го ужили. Трябва да стигнем до гемията на Геслер…
— Върви със Сторми — изпъшка Дюйкър. — Аз взимам конете…
— Луд ли си?
Историкът надмогна желанието отново да закрещи и се изправи с мъка. Тялото му се олюля от спомена за изтърпяното.
— Тръгвай със Сторми, проклет да си… тръгвай!
Кълп го изгледа с присвити очи.
— Аха. Ще яздиш като доусиец. Може и да мине…
Сторми, с мъртвешки пребледняло лице, го задърпа за ръкава.
— Геслер няма да ни чака вечно.
— Добре. — Магът кимна за последен път на Дюйкър и тръгна след пехотинеца. Затичаха надолу към брега.
Геслер и моряците му бяха в беда. По разровения пясък около кея се въргаляха тела — първите десетина от местните и двама моряци от Коун. Геслер, Трут и още един моряк се мъчеха да задържат на разстояние нова тълпа селяци — мъже и жени, — които налитаха срещу тях с безразсъдна ярост, размахвайки харпуни, чукове, сатъри, някои — с голи ръце. Другите двама моряци — ранени — бяха на борда на „Рипат“ и отчаяно се мъчеха да срежат въжетата.
Стигнаха на десетина крачки зад тълпата и пехотинецът се приведе, прицели се и пусна стрела в гмежта от тела. Някой изпищя. Сторми метна арбалета през рамо и извади късия си меч и камата си.
— Можеш ли да извадиш нещо от ръкава за тия тук, маг? — попита той рязко и без да дочака отговор, се хвърли и атакува тълпата във фланг. Тълпата се люшна; никой от селяните не беше убит, но газещият през тях войник им нанасяше ужасни рани — мъртвите не бяха препятствие, ранените — да.
Геслер вече държеше кея сам — Трут дърпаше ранения си приятел към гемията. Един от ранените моряци на борда на „Рипат“ се сгърчи за последно и умря.
Кълп се поколеба: разбираше, че каквато и магия да развихри, ще привлече Върховния маг. Не смяташе, че ще може да понесе още една атака. Всичките му стави кървяха отвътре и плътта около тях се издуваше от кръв. До заранта нямаше да може да се движи. „Стига да преживея тази нощ.“ Все пак оставаха няколко по-прикрити хода.
Той вдигна ръце и нададе пронизителен писък. Пред него изригна огнена стена и се затъркаля с грохот към селяните. Те се разбягаха. Кълп отпрати вълната след тях нагоре по брега. Щом стигна до тревната ивица, стената от огън изчезна.
Сторми се обърна и викна:
— Като си могъл да направиш това…
— Нищо не беше — отвърна Кълп и тръгна към него.
— Стена от…
— Казах, нищо не беше! Мигване на Гуглата, най-обикновена илюзия, глупако! Хайде, да се разкарваме оттук!
Веред го изгубиха на двайсет разтега от брега — харпун се заби в гърдите му и кръвта му рукна по хлъзгавата палуба. Геслер го изхвърли безцеремонно през борда. Освен ефрейтора, на крака все още оставаха Трут, Сторми и Кълп. Друг моряк вече губеше битката с прерязаната артерия на лявото си бедро и се намираше само на минути от Портите на Гуглата.
— Запазете пълна тишина — прошепна Кълп. — Никакви светлини — Върховният маг е на брега.
Затаиха дъх. Една безжалостна ръка затисна устата на издъхващия моряк, докато стоновете му не престанаха.
С полуизпънато платно „Рипат“ бавно се плъзна от плиткия залив и носът й зацепи водата с тихо приплясване.
Достатъчно силно, за да ги засекат, знаеше Кълп. Отвори Лабиринта си и замята звуци напосоки: тук приглушен човешки глас, там — пращене на дърво. Загърна водата наоколо в тъмна сянка. Сдържаше мощта на Лабиринта си и извличаше само по една тънка струйка, колкото да заблуди, но не и да предизвика.
На шейсетина разтега вляво от тях блесна магия, подмамена от хвърлен звук. Тъмата погълна чародейната светлина.
Нощта отново притихна. Геслер и останалите като че ли схванаха какво прави Кълп. Очите им се приковаха в него пълни с надежда и с едва удържан страх. Трут държеше руля вкочанен, без да смее да направи нищо, освен да държи гемията пред лекия бриз откъм брега.
На Кълп му се струваше, че пълзят едва-едва. От челото му закапа пот — вече беше подгизнал от усилието да заблуди сетивата на Върховния маг. Усещаше гибелно опасните магически лъчи, опипващи морската повърхност наоколо, чак сега осъзнал, че противникът му е жена, а не мъж.
Далече на юг пристанището на Хисар светеше — стена от огън и пушеци. Не се и опитаха да възвият натам, Кълп разбираше не по-зле от останалите, че за тях там няма да се намери убежище. Седемте града се бяха вдигнали на бунт.
„А ние сме в морето. Останал ли ни е безопасен пристан? Геслер каза, че тази гемия е заредена с провизии — дали ще стигнат да ни откара до Ейрън? През враждебни води при това…“ По-добра възможност щеше да е Фалар, но той пък се падаше на седемдесет левги южно от Доусин Пали.
