Изгорели фургони, трупове на коне, волове, мулета, на мъже, жени и деца, парчета потрошени мебели, дрехи и всякакви други домакински вещи се въргаляха пръснати из равнината на юг от Хисар, докъдето стигаха очите на Дюйкър. Тук-там се издигаха грамади трупове като непокрити с пръст могили — там, където воините се бяха укрепявали за последна, отчаяна бран. В избиванията не бе имало милост, пленници не бяха взимани.
Сержантът стоеше на няколко крачки пред историка, мълчалив като хората си, и оглеждаше падината Вън’тъл и полето на битката, която щеше да се запомни по името на селото едва на миля оттук — Бат’рол.
Дюйкър се наведе от седлото си и се изплю.
— Раненият звяр е имал нокти — каза той кисело. „О, добре си я свършил, Колтейн. Хубаво ще си помислят, преди да ти налетят отново.“ Труповете бяха хисарски — дори деца бяха хвърляли в битката. Черни, опърлени белези пресичаха бойното поле, сякаш ноктите на някой бог бяха раздрали отгоре, за да се включат в битката. Късове изгоряло месо бяха задръстили огнените дири — човешки или животински, не можеше да се разбере. Нощни пеперуди като смълчана лудост прелитаха над сцената. Въздухът вонеше на магия, сблъсъкът на Лабиринти бе засипал всичко с мазна пепел. Историкът беше надмогнал ужаса: сърцето му се бе вкочанило толкова, че изпитваше само облекчение.
Някъде на югозапад се намираше Седма, с остатъци от верните хисарски помощни части и уикците. „И десетки хиляди малазански бежанци, лишени от всякакво имущество… но живи.“ Опасността си оставаше. Армията на Апокалипсиса вече започваше да се прегрупира — пръснати останки се стичаха поединично и на малки групи към оазиса Мейла, където ги очакваха подкрепленията на Сиалк и късно дошлите пустинни племена. Когато подновяха преследването си, все още щяха многократно да превъзхождат по численост разбитата армия на Колтейн.
Един от хората на сержанта се върна от разузнаването си на запад и докладва:
— Камъст Релой е жив. Още един Върховен маг води нова армия от север. Следващия път грешка няма да има.
Думите му не прозвучаха толкова убедително за останалите, колкото щеше да е преди ден. Сержантът кимна, присвил устни.
— Тогава отиваме при останалите, в Мейла.
— Без мен — изръмжа Дюйкър.
Изгледаха го с присвити очи.
— По-късно — добави той и огледа бойното поле. — Сърцето ми подсказва, че ще намеря тялото на племенника ми… тук някъде.
— Потърси го първо при оцелелите — каза един от войниците.
— Не. Сърцето ми не изпитва страх. Само увереност. Вие продължете. Ще ви настигна до залез- слънце. — И изгледа твърдо сержанта.
Той само махна мълчаливо с ръка.
Дюйкър ги изчака, докато се отдалечат на запад. Знаеше, че ако ги види отново, ще е откъм редиците на малазанската армия. И тогава щяха да са някак по-малко хора. „Играта, която умът трябва да изиграе, за да нанася унищожение.“ Беше стоял сред бойните редици неведнъж, беше усещал как войниците около него търсят и намират онова място в ума, студеното и мълчаливо място, където съпрузи, бащи, жени и майки се превръщат в убийци. А практиката го правеше все по-лесно, всеки следващ път. „Докато накрая не се превърне в място, което не напускаш никога.“
Подкара коня през бойното поле, обзет от отчаяното желание час по-скоро да догони войската. Не му беше времето да е сам сред тази жестока касапница, където всяка потрошена вещ или изгоряла и разкъсана плът сякаш крещеше в безмълвна ярост. Бойните полета съдържаха в себе си някаква лудост, все едно че кръвта, попила в земята, е запаметила болката и ужаса и таи в себе си ехото на писъци и предсмъртни стонове.
Мародери нямаше, нямаше нищо освен мухи, хищни пеперуди, ризани и оси — безчетните духове на Гуглата, разперили криле и бръмчащи из въздуха около него. На половин миля нагоре по южния хребет на запад препускаха двама конници. Побеснелият вятър плющеше в издутите зад тях телаби.
Когато Дюйкър наближи ниската верига хълмове, двамата вече се бяха скрили от погледа му. Земята пред него беше разровена. Колоната, оставила бойното поле, бе потеглила в пълен ред, макар ширината й да предполагаше, че керванът е бил огромен. „По деветдесет фургона в редица. Добитък. Резервни коне… Кралице на сънищата! Как може Колтейн да се надява, че ще опази всичко това? Четиридесет хиляди бежанци, може би и повече, и за всички тях е нужна стена от войници, които да защитават драгоценния им живот — дори Дасем Ълтър щеше да се затрудни с това.“
Далече на югоизток небето бе станало ръждивокафяво. Също като Хисар, и Сиалк гореше в пламъци. Но в този град имаше само един малък гарнизон на морската пехота, укрепление и казарма до пристанището, със свой пристан и три патрулни съда. С късмета на Опонн, сигурно бяха успели да се оттеглят, макар Дюйкър да не се надяваше много на това. По-вероятно се бяха опитали да защитят малазанските граждани — „жертвайки телата си в клането“.
Беше съвсем лесно да се проследи дирята, оставена от войската на Колтейн и бежанците — на югозапад, навътре в сушата, към сиалкския Одан. Най-близкият град, в който можеха да намерят убежище, Кейрон Тепаси, се намираше на шейсет левги оттук, като околните степи се обитаваха от враждебните кланове на тайтан. „А отзад се приближава Камъст Релой.“ Дюйкър си даваше ясна сметка, че може би ще се присъедини към войската само за да загине с нея.
Все пак възможно беше въстанието да е потушено по другите места. В Кейрон Тепаси имаше Юмрук, също и в Гуран. Ако един от тях или и двамата бяха успели да смажат бунта в градовете си, това щеше да е приемлива цел за Колтейн. Такова едно пътуване през Одан обаче щеше да отнеме месеци. Макар да имаше достатъчно трева за добитъка, водоизточниците бяха оскъдни, а сухият сезон тепърва започваше. „Не, дори да се помисли за такова пътуване би било повече от отчаяние. Би било лудост.“
При което оставаше… контраатака. Бърз, смъртоносен удар и възвръщане на Хисар. Или Сиалк. Един унищожен град предлагаше по-добра възможност за отбрана от степта. Нещо повече, малазанският флот можеше да им се притече на помощ. „Пормквал може да е глупак, но адмирал Нок не е.“ Седма армия не можеше просто да бъде изоставена, защото без нея всяка надежда за бързо потушаване на въстанието беше изгубена.
Засега обаче беше ясно, че Колтейн е повел колоната си към извора Дриж и въпреки преднината им Дюйкър очакваше да ги настигне много преди това. Главната нужда за малазанците сега беше водата. Камъст Релой също сигурно го знаеше. Беше вкарал Колтейн в капана на предсказуемостта, положение, което не се нравеше на никой пълководец. С колкото по-малко възможности разполагаше Юмрукът, толкова по-бедствено беше положението.
Той продължи напред. Слънцето бавно се смъкваше на запад. Безумната пустота на посипания с чакъл път караше Дюйкър да се чувства дребен и незначителен, да мисли, че надеждите и страховете му са безсмислени. Тук-там покрай пътя лежеше тялото на бежанец или войник, умрял от раните си, захвърлен безцеремонно. Слънцето беше подуло труповете, кожата им се беше спекла, червена и мръсно черна. Бяха бързали толкова, че бяха оставили телата непогребани. Дюйкър вече усещаше в себе си отчаянието, обзело обкръжената войска.
Час преди да се стъмни, на половин левга навътре в пустинята се появи прашен облак. Конни воини на тайтан, предположи историкът — яздеха с все сила към извора Дриж. Нямаше да има покой за Колтейн и хората му. Мълниеносните конни набези щяха да изтощават лагерните патрули: внезапни нахлувания, за да отмъкнат добитък, запалени стрели, запратени към фургоните на бежанците… нощи, изпълнени с непрестанен ужас.
Загледа тайтанците и си помисли дали да не подкара коня си в галоп. Но те несъмнено разполагаха с резервни коне, а той щеше да убие животното си в усилието да стигне Колтейн преди тях. При което не
