— Смел си, ама сега — нямаше да посмееш да му излезеш насреща — изръмжа му тя.
Той я изгледа като кръвниче, попаднало в паяжина.
— Може пък и да съм посмял — отвърна той и на устата му се появи хитра усмивка. После й обърна гръб.
Изведнъж изстинала, Фелисин го изгледа как отива до другата шатра, навежда се и се вмъква вътре. „Не можеш да ме заблудиш, Баудин. Бил си само помияр, спотайващ се по мръсните улици, и единственото, което се е променило, е, че си ги оставил зад гърба си. Щеше да квичиш в пясъка в краката на Бенет, ако той беше тук.“
Влезе, разви си постелката и легна. Нетърпението да заспи й пречеше да го направи. Зяпна в несъвършенствата на тъканта на грубото платно и съжали, че си няма дъранг или вино. Пурпурната река на сънищата й се бе превърнала в прегръдка, грижовна и милостива. Извлече от паметта си ехо на този образ и на чувствата, които го съпровождаха. Реката течеше с определена цел и неумолимо; озовеше ли се в топлите й течения, тя почти разбираше целта. Знаеше, че скоро ще я открие и че с това откритие светът й ще се промени — щеше да стане нещо много повече от това, което беше сега. Не просто едно момиче, пълничко и вече безформено и похабено, с представа за бъдещето, сведена до дни, след като бъдещето трябваше да се измерва с десетилетия — момиче, което можеше да се нарече „младо“ само на подигравка.
Каквото и да обещаваше сънят й, в самопрезрението също имаше нещо ценно, контрапункт между будните й часове и часовете на сън, между това, което беше, и това, което можеше да е. Напрежение между реалното и въображаемото, или така поне щеше да го определи Хеборик с критичния си, язвителен поглед. Схолар на човешката природа като него не можеше да има високо мнение за хората. Щеше да се подиграе с представата й за предопределеност, а вярата й, че този сън предлага нещо осезаемо, щеше да го накара да изкаже презрението си. „Не че на него му е нужна кауза. Аз мразя себе си, но той мрази всички. Кой от нас е изгубил повече?“
Събуди се изнемощяла, с напукани устни и с вкус на ръжда в устата. Въздухът беше песъчлив и през платното се процеждаше сивкава светлина. Чу отвън шумолене — прибираха багажа. Хеборик промърмори нещо, Баудин му отвърна със сумтене. Фелисин притвори очи и се опита да върне течащата река, която да я понесе в съня, но вече я нямаше.
Надигна се и потръпна, всяка става по тялото й простена. Знаеше, че и двамата мъже изпитват същото. Хранителна недостатъчност, предполагаше Хеборик, въпреки че и той не знаеше със сигурност от какво може да е. Имаха сухи плодове, парчета пушено мулешко и някакъв доусийски хляб, корав като тухла и черен.
Тя изпълзя от шатрата. Двамата мъже се хранеха, разтворили вързопите с храна пред себе си. Почти нищо не беше останало освен хляба, който беше солен и ужасно усилваше жаждата им. Хеборик се беше опитал да ги убеди да изядат първо хляба — през първите няколко дни, — докато все още са силни, не са се обезводнили, но нито тя, нито Баудин го послушаха и по някаква причина още на следващото ядене той заряза идеята си. Фелисин си спомни, че му се беше подиграла за това. „Не искаш да изпълниш собствения си съвет, а, старче?“ Но ето, че съветът му се бе оказал добър. Сега щяха да стигнат до соления смъртоносен бряг без нищо освен още по-соления хляб и малко вода, с която да утолят жаждата си.
„Може би не се вслушахме, защото никой от нас не вярваше, че изобщо ще стигнем до брега. Може би Хеборик реши същото след първото ядене. Само че аз не мислех толкова напред, нали? Никакво мъдро примирение с безполезността на всичко това.“ Колкото до Баудин, какво пък, толкова умен престъпник беше рядкост, а той не изглеждаше чак такава рядкост.
Тя се включи в храненето, без да обръща внимание на физиономиите им, когато отпи една глътка повече от топлата вода от меха, за да прокара спеченото осолено месо.
Накрая Баудин прибра храната.
— Каква тройка сме само! — въздъхна Хеборик.
— Имаш предвид неприязънта ни един към друг, нали? — попита Фелисин. — Не би трябвало да се изненадваш, старче. Ако случайно не си забелязал, всички по някакъв начин сме прекършени. Нали? Боговете са ми свидетели колко често си ми изтъквал, че съм пропаднала. А Баудин е най-обикновен убиец — лишен е от всякакво чувство за братство и освен това е грубиян, което значи, че в сърцето си е страхливец… — Обърна се да го погледне, той я гледаше равнодушно, присвит над вързопите. Усмихна му се мило. — Нали, Баудин?
Гигантът не й отвърна нищо, само я изгледа намръщено.
Фелисин отново се обърна към Хеборик.
— Колкото до твоите слабости, те са съвсем явни — едва ли си струва да ги споменавам…
— Спести си думите, момиченце — измърмори бившият жрец. — Нямам нужда едно петнайсетгодишно дете да ми казва какви са ми слабостите.
— Защо все пак си изоставил жречеството, Хеборик? Обрал си ковчежетата с даренията на поклонниците, предполагам. Затова са ти отрязали ръцете, а после са те хвърлили на сметището зад храма, нали? Толкова е сигурно, че мога история да напиша.
— Време е да тръгваме — каза Баудин.
— Но той не отговори на въпроса ми…
— Според мен ти отговори. Хайде млъквай. Днес ти ще носиш другия вързоп, не старецът.
— Предложението е разумно, но не, благодаря.
Лицето на Баудин потъмня и той се надигна.
— Остави — каза Хеборик и напъха сакатите си ръце в презрамките на вързопа. В сумрака Фелисин успя да види, че чуканчето, с което беше докоснал нефритения пръст, се е подуло и почервеняло — набръчканата кожа по него се беше изпънала. Краят му беше покрит с черти от татуировката и това го правеше почти черно. Осъзна също така, че сините резки по цялото тяло на бившия жрец са станали по- дълбоки и издути като лози.
— Какво ти е?
Той я погледна през рамо.
— Де да знаех.
— Изгорил си си китката в онази статуя.
— Не е изгорена — отвърна старецът. — Но боли като целувка на Гуглата. Възможно ли е магия, заровена в отатаралския пясък, да избуи? Възможно ли е Отатарал да роди магия? Нямам отговор на нито един от тези въпроси, момиче.
— Ами… — промърмори тя — беше глупаво да го пипаш това проклето нещо. Така ти се пада.
Баудин тръгна мълчаливо. Фелисин заряза Хеборик, догони го и попита:
— Има ли дупка с вода пред нас?
— Трябваше да попиташ преди да изгълташ повече от порцията си — изсумтя той.
— Да, ама не попитах. Е, има ли?
— Вчера изгубихме половин нощ.
— Тоест?
— Тоест никаква вода до утре вечер. — Погледна я през рамо, без да спира. — Ще съжалиш, че не спести оная глътка.
Тя си замълча. Нямаше намерение да се държи почтено, когато дойдеше време за следващото пиене. „Почтеността е за глупците. Честта е фатален недостатък. Няма да умра заради едната чест, Баудин. Хеборик вероятно бездруго ще умре. Да се хаби за него ще е чиста загуба.“
Бившият жрец се тътреше зад тях. Звукът от стъпките му заглъхваше и с отминаващите часове той изоставаше все по-назад. Най-накрая, заключи тя, щяха да са само тя и Баудин, само двамата, застанали срещу морската шир в западния край на този прокълнат от Кралицата остров. Слабите винаги падат край пътя. Така гласеше първият закон в Чашата на черепа; всъщност това бе първият урок, който бе научила — по улиците на Унта, по пътя към робските кораби.
Тогава, в своята наивност, тя бе осъдила убийството лейди Гейсен. Ако той направеше същото днес — „да сложи край на мъките му“, — окото й нямаше да мигне. „Дълго пътуване се оказа това. Дали изобщо ще свърши?“ Помисли си за реката от кръв и мисълта за нея я стопли.
