можеше да направи нищо, освен да предупреди за неизбежното. „Освен това Колтейн би трябвало да знае какво предстои. Знае, защото някога е яздил като главатар на бунтовническа банда, самият той някога е измъчвал с набезите си оттегляща се имперска армия из равнините на Уик.“
Продължи в тръс: мислеше за предизвикателствата, които го очакваха в предстоящата нощ — ездата през вражеските редици, след това непредизвестеното приближаване към изнервените патрули на Седма. Колкото повече мислеше за това, толкова по-нищожна му се струваше вероятността да дочака жив утрото.
Червеното небе помръкна с пустинната внезапност, нагнетила въздуха с цвета на съхнеща кръв. Няколко мига, преди да изтлее и последната светлина, Дюйкър се озърна през рамо. Видя зад себе си облак, който видимо се уширяваше и се понасяше на юг. Сякаш проблясваше със стотици хиляди бледи отражения, като вятър, подгонил брезовите листа в края на огромен лес. Нощни пеперуди, милионен рояк, напуснали Хисар и полетели след миризмата на кръв.
Каза си, че сигурно ги е привлякъл безумен глад. Каза си, че петната, струпеите и раните в този издуващ се, изпълващ вечерното небе облак просто случайно добиват очертанията на лице. Гуглата в края на краищата нямаше нужда да демонстрира присъствието си. Не беше известен като мелодраматичен бог — за Господаря на Смъртта иронично се подмяташе, че е твърде скромен. Въображението му беше плод на страха, на твърде човешката нужда да се придава символичен смисъл и на най-безсмислени събития. „Нищо повече.“
Пришпори коня в галоп, приковал очи в сгъстяващата се тъма напред.
От билото на ниското възвишение Фелисин гледаше кипналото дъно на падината. Все едно безумна сила се бе изсипала от градовете и от умовете на мъже и жени, за да зацапа естествения свят. С наближаването на вечерта, докато се подготвяха да напуснат бивака за нощния преход, пясъкът в падината бе започнал да тръпне като при ромолене на дъжд по повърхността на езеро. Появиха се бръмбари, черни и големи колкото палеца на Баудин, допълзяха на лъскав прилив, който скоро покри цялата пустиня пред очите им. Хиляди, а сетне десетки хиляди, и се движеха като един, с една-едничка цел. Хеборик, непоправим учен, беше отишъл да определи посоката им. Видя го как притича до края на армията насекоми, след това се скри зад другия рид.
Оттогава бяха изтекли двайсет минути.
До нея беше приклекнал Баудин, отпуснал ръце на големия вързоп и примижал, за да прониже погледът му сгъстяващия се сумрак. Тя долавяше нарастващото му безпокойство, но беше решила, че няма първа да изрече на глас общата им тревога. Имаше моменти, в които се удивляваше как Хеборик успява да схване кое е важно и кое — не. Чудеше се дали в края на краищата на стареца може да се разчита.
Отоците бяха спаднали достатъчно, за да може да вижда и чува, но беше останала една по-дълбока болка, сякаш ларвите на кръвничетата бяха оставили след себе си нещо под плътта й, някакво гниене, което не само я обезобразяваше, но оставяше покварата си и върху душата й. Отрова се беше настанила в нея. Сънищата й бяха изпълнени с видения за кръв, несекваща пурпурна река, която я понасяше като плавей от изгрев до залез. Шест дни, откакто бяха избягали от Черепа, а част от нея копнееше за следващия сън.
Баудин изсумтя.
Хеборик се бе появил и подтичваше пъргаво по ръба на падината към тях. Трътлест и гърбав, той приличаше на огре, изтътрил се от някоя детска приказка. Чуканите му сякаш всеки момент щяха да се вдигнат и да разтворят зъбати усти. „Приказки, с които се плашат децата. И аз мога да напиша такива. Въображение не ми трябва, само това, което виждам около себе си. Хеборик, моят татуиран като глиган огре. Баудин, с червения белег на мястото на ухото, с четината, порасла като на животно от нацепената кожа. Двойка, която може да те смрази от ужас.“
Старецът стигна при тях, коленичи, напъха сакатите си ръце в презрамките на вързопа си и изломоти:
— Удивително!
Баудин отново изсумтя, после попита:
— Но можем ли да ги заобиколим? Не ща да газя в тях, Хеборик.
— О, да. Много лесно. Просто мигрират към следващата падина.
— И какво му е удивителното? — попита Фелисин.
— Наистина е удивително — отвърна той, докато Баудин затягаше презрамките на вързопа. — Утре вечер ще тръгнат към следващото петно дълбок пясък. Разбираш ли? Запътили са се като нас на запад, и като нас ще стигнат до морето.
— И после? — попита Баудин. — Ще плуват ли?
— Нямам представа. По-вероятно е да завият и да тръгнат на изток, към другия бряг.
Баудин затегна своя вързоп и се изправи.
— Като буболечка, пълзяща по ръба на чаша.
Фелисин го стрелна с очи — спомни си за последната си вечер с Бенет. Той седеше в гостилницата на Була и гледаше как мухите обикалят по ръба на чашата му. Един от малкото спомени, които можеше да възстанови. „Бенет, любовникът ми, Кралят на мухите, кръжащ около Чашата на черепа. Баудин го остави да изгние там, затова не смее да ме погледне. Главорезите не могат да лъжат добре. Ще си плати за това някой ден.“
— Хайде — каза Хеборик, тръгна и краката му затънаха в пясъка все едно, че вървеше на чукани също като тези на ръцете му. Винаги тръгваше свеж и показваше енергичност, което според Фелисин правеше съзнателно, сякаш искаше да опровергае, че е стар и че е най-слабият от тях. В последната третина на нощта щеше да е на четвърт миля зад тях, навел глава, краката му щяха да се влачат и щеше да залита под тежестта на товара си.
Баудин сякаш имаше карта в главата си. Източникът им на информация се бе оказал точен и подробен. Макар пустинята да изглеждаше безжизнена — левга след левга мъртвешка пустош, — вода все пак можеше да се намери. Подхранвани от извори локви под скални издатини, разкаляни дупки, заобиколени от следи на животни, които така и не виждаха, където човек можеше да изкопае надолу около разтег, понякога и по-малко, и да намери животворна вода.
Бяха тръгнали с достатъчно храна за дванадесет дни, с два повече, отколкото беше необходимо за прехода им до крайбрежието. Запасите им не бяха големи, но трябваше да стигнат. Въпреки това обаче се изтощаваха. Всяка нощ успяваха да преодолеят по-малко разстояние в часовете между заника на слънцето и изгрева му. Възвишенията при Черепа и минаването през високите проходи, където въздухът не достигаше, бяха изчерпали най-съществените им вътрешни резерви.
Осъзнаваха го ясно, но никой не искаше да го каже на глас. Времето — най-търпеливият слуга на Гуглата — вече ги дебнеше и всяка нощ те изоставаха все повече, все по-близо до онова място, където волята за живот отстъпва пред вечния покой. „Сладко обещание има в това да се предадеш, но за да го разбереш, е нужно пътуване. Пътуване на духа. Не можеш да отидеш до Портата на Гуглата, можеш да я намериш пред себе си, когато мъглата се разсее.“
— За какво се замисли, момиче? — попита я Хеборик. Бяха прехвърлили хребетите и се спускаха в попарената от зной низина. Звездите бяха като железни шипове в небето, луната още не беше изгряла.
— Живеем в облак — отвърна тя. — През целия си живот.
Баудин изпръхтя.
— Това мислене е от дъранга.
— Не знаех, че си такъв смешник — каза му Хеборик.
Баудин си замълча. Фелисин се усмихна вътрешно. Главорезът едва ли щеше да проговори повече през остатъка от нощта. Не понасяше да му се подиграват. „Трябва да запомня това за следващия път, когато се наложи да го отрежа.“
— Моля да ме извиниш, Баудин — промълви след малко Хеборик. — Подразних се от това, което каза Фелисин, и си го изкарах на теб. Нещо повече, шегата ти ми хареса, макар и да беше непреднамерена.
— Откажи се — въздъхна Фелисин. — Едно муле рано или късно престава да се сърди, но насила не можеш да го накараш.
— Значи — каза Хеборик — отокът ти на езика е спаднал, но отровата му си остава.
