Тя трепна. „Ако знаеше само колко е вярно!“
Над напуканата повърхност на равната като тепсия земя прелитаха ризани, единствените им спътници, след като бяха оставили безумния наплив на бръмбарите зад себе си. Не бяха видели жива душа, откакто преминаха Езерото на удавника в нощта на метежа на доусийците. Вместо сигнали за тревога и бясно преследване, бягството им не бе предизвикало нищо. За Фелисин това правеше драмата им от онази нощ само по-жалка. При цялата значимост, която си придаваха, бяха само като пясъчни зрънца, понесени от буря с невъобразима мощ. Тази мисъл й допадна.
Все пак имаше и основания за тревога. Ако това въстание се беше разпростряло по целия континент, навярно щяха да стигнат до морския бряг, само за да загинат, докато чакат някакъв кораб, който така и нямаше да дойде.
Стигнаха до един нисък назъбен скален хребет, сребрист на звездната светлина и наподобяващ прешлените на гигантско влечуго. Отвъд него се простираха подобни на застинали морски вълни пясъци. Нещо се издигаше от пясъчните дюни на около петдесет крачки напред, килнато на една страна като съборено дърво или мраморна колона, макар че щом го наближиха, видяха, че е с тъп връх и извито.
Вятърът леко шумеше и се извиваше сред пясъците, тръгнал сякаш по дирите на ухапан от паяк танцьор. Крачеха напред и пелени от пясък галеха прасците им. Извитият стълб или каквото там представляваше, се оказа много по-далече, отколкото си бе помислила отначало Фелисин. Щом в главата й се оформи новото чувство за мащаб, дъхът й изсъска между зъбите.
— М-да — прошепна в отговор Хеборик.
Никакви петдесет крачки. По-скоро към петстотин. Замъглената от вятъра повърхност я бе заблудила. Падината представляваше не равна плоскост, а огромен нисък скат, издигащ се отново около онзи обект — когато го разбра, главата й се замая.
Когато стигнаха до монолита, лунният сърп се бе издигнал високо над хоризонта на юг. По мълчаливо съгласие Баудин и Хеборик смъкнаха вързопите си, главорезът седна и се облегна на своя, вече безразличен към мълчаливо издигащото се над тях творение.
Хеборик извади фенера и кутията за огън от вързопа си. Раздуха въгленчетата и запали свещ, с която подпали дебелия фитил на фенера. Фелисин не направи усилие да му помогне, загледана с интерес как ловко се справя със задачата въпреки привидната тромавост на нашарените си с белези чуканчета на китките.
Той пъхна ръка под дръжката на фенера, стана и пристъпи към тъмния монолит.
Петдесет души, хванати за ръце, нямаше да могат да обкръжат основата му. Извивката започваше на осем човешки боя нагоре, на около три пети от цялата височина. Камъкът приличаше едновременно на нащърбен и излъскан, тъмносив под безцветната лунна светлина.
Блясъкът на фенера показа, че камъкът е зелен. Фелисин видя как старецът отметна глава назад и започна да го оглежда нагоре. След това пристъпи и опря сакатата си ръка в повърхността. След миг се отдръпна.
Тя чу зад себе си плясък на вода — Баудин пиеше от меха си. Фелисин посегна и след малко той й го подаде. Пясъкът изшепна до тях — Хеборик се беше върнал. Бившият жрец клекна.
Фелисин му подаде меха, но старецът поклати глава. Жабешкото му лице се беше намръщило угрижено.
— Това ли е най-високият стълб, който си виждал, Хеборик? — попита Фелисин. — В Ейрън има една колона… поне така съм чувала… висока двайсет човешки боя и изваяна на спирала. Бенет ми я описа веднъж.
— Виждал съм я — изръмжа Баудин. — Не е толкова широка, но май е по-висока. Жрец, тая от какво е направена?
— От нефрит.
Баудин изсумтя, но тя забеляза, че очите му се разшириха.
— К’во пък, виждал съм по-високи. Виждал съм и по-широки…
— Млъкни, Баудин — сряза го Хеборик и сърдито го изгледа изпод гъстите си вежди. — Това не е колона. Това е пръст.
Утрото запълзя в небето и замята сенки над околността. Детайлите на изваяния от нефрит човешки пръст бавно започнаха да се открояват в сумрака. Издатини и сгъвки на кожа, кръговете на пръстовия отпечатък, всичко стана видимо. Както и каменната издутина в пясъка точно под него — друг пръст.
„Пръсти, към длан. Длан към ръка, ръка към тяло…“ Въпреки цялата логика на това продължение, беше невъзможно, реши Фелисин. Такова нещо не можеше да бъде създадено, такова нещо не можеше да стои изправено, нито да се запази толкова дълго в едно цяло. Длан, но не и ръка, нито тяло.
Хеборик не каза нищо, седеше присвит и неподвижен в стапящата се нощна тъма. Беше пъхнал под мишница китката, с която бе докоснал монолита, сякаш споменът за този контакт му причиняваше болка. Фелисин го зяпаше и отново бе поразена от татуировката му. Чертите като че ли бяха станали някак по- дълбоки и по-изпъкващи.
Най-сетне Баудин стана и започна да разпъва двете малки шатри близо до основата на пръста, където сенките щяха да се задържат най-дълго. Не обръщаше внимание на извисяващия се монолит, все едно че не беше нищо повече от дървесен ствол — започна да набива дълбоко в пясъка дългите тънки шипове през обкованите с месинг ъгли на първата шатра.
Щом слънцето се изкатери по-нависоко, въздухът се изпълни с оранжево. Макар Фелисин да беше виждала и преди този цвят на небето, никога не го беше виждала толкова наситен. Можеше едва ли не да го вкуси, горчив като желязо.
Когато Баудин се зае с втората шатра, Хеборик най-после се изправи, подуши въздуха, примижа към небето и изръмжа:
— Дъх на Гуглата! Не ни ли стигаше?
— Какво има? — попита Фелисин. — Какво става?
— Имало е буря — отвърна бившият жрец. — Това е отатаралска прах.
Баудин се обърна и го изгледа. Обърса рамото си с длан и я погледна намръщено.
— Това нещо уляга.
— По-добре да се скрием…
— С какво ще помогне това? — изсумтя Фелисин. — Тая гадост я копахме, ако сте забравили. Ако ни е навредила нещо, вече е станало отдавна.
— При Черепа можехме поне да се умиваме в края на работния ден — каза Хеборик, пъхна ръка в каишката на вързопа с храна и го повлече към шатрите.
Тя забеляза, че все още държи другото си чуканче — онова, с което беше пипнал паметника — под мишницата си.
— И смяташ, че има някаква разлика ли? — попита го. — Ако е така, защо всеки маг, който работи там, умира или полудява? Не мислиш трезво, Хеборик…
— Стой си отвън тогава — сопна й се старецът, шмугна се в първата шатра и пусна платнището зад себе си.
Фелисин погледна Баудин. Главорезът сви рамене и продължи с опъването на втората шатра, без много да бърза.
Тя въздъхна. Беше уморена, но не й се спеше. Ако влезеше в шатрата, сигурно щеше само да лежи с отворени очи и да гледа платнището над лицето си.
— По-добре влез — каза Баудин.
— Не ми се спи.
Той пристъпи към нея, плавно като котка.
— Пука ми дали ти се спи, или не. Седенето под слънцето само ще те изсуши, което значи, че ще пиеш повече вода, което значи по-малко за нас, което значи — влизай в тая проклета шатра, момиче, преди да съм те напляскал по задника.
— Ако Бенет беше тук, нямаше да смееш да…
— Тоя мръсник е мъртъв! — озъби се той. — И Гуглата дано да натика гнилата му душа в най-дълбоката яма!
