— Закъсняхте! — сопна им се той, без да вдига глава. — Колодата скимти на умряло, напращяла с енергия. Светът навън кипи — любовта ви към невежеството е недостойна в тези размирни времена. Елате и вижте полето, странници, или си останете невежи, на свой риск.
Маппо изсумтя отвратено и отиде до рафта с каните вино. Изглежда, дори Икариум се стъписа от думите на Върховния жрец, защото изтърва метлата, дръпна един стол и се тръшна на него срещу Искарал Пъст. Безсилието, което се излъчваше от джага, не предполагаше кротка следобедна беседа. Маппо напълни две чаши и също отиде до масата.
Върховният жрец вдигна Колодата в двете си ръце и измърмори тиха молитва към Сенкотрон. Започна да реди спирално поле, като постави първо средната карта.
— Обелиск! — жално изскимтя Икариум и помръдна нервно на стола. — Знаех си! Минало, бъдеще и сегашно, тук и сега, тогава и когато…
— Дъх на Гуглата! — изпъшка Маппо.
Падна втората карта, горният й ляв ъгъл затисна долния десен на Обелиск.
— Въжето — Покровителят на убийците на Сянка, ха! — Следващите карти западаха в бърза последователност, а Искарал Пъст обявяваше значението им все едно, че публиката му е или невежа, или сляпа. — Опонн, с мъжкия Близнак отгоре, късметът, който бута, лош късмет, ужасно нещастие, грешна преценка, лоши обстоятелства… Скиптър… Трон… Кралицата на Върховен дом Живот… Вретенарят на Върховен дом Смърт… Войник на Върховен дом Светлина… Рицар на Живот, Зидар на Мрак… — Последваха още десетина карти, след което Върховният жрец се отпусна назад, присвил очи и със зяпнала уста. — Обновление, възкресение без преминаване през Портите на Гуглата. Прераждане… — Вдигна глава и срещна погледа на Икариум. — Трябва да тръгнете на път. Скоро.
— Ново изпитание ли? — попита джагът толкова кротко, че Маппо настръхна от тревога.
— Да! Не виждаш ли, глупако?
— Какво да виждам? — прошепна Икариум.
Явно без да разбира, че животът му виси на косъм, Искарал Пъст се надигна и бясно замаха с ръка към картите.
— Пред очите ти е, идиот! Толкова ясно е, колкото моят Господар на Сянка може да го покаже! Как си оживял толкова дълго? — В беса си Върховният жрец награби малкото останали туфи по темето си, заскуба ги и заподскача. — Обелиск! Нима не виждаш? Зидар, Вретенар, Скиптър, Кралици и Рицари, Крале и шутове!
Ръцете на Икариум се стрелнаха светкавично над масата, стиснаха жреца за яката, вдигнаха го и го тръшнаха на масата. Искарал Пъст изхъхри, облещи очи и зарита немощно.
— Приятелю — намеси се Маппо, изтръпнал от страх, че ще трябва да се намеси и да свали ръцете на Икариум от врата на жертвата му, преди да е станала непоправимата беля.
Джагът го пусна, стъписан от собствения си изблик на гняв, и вдиша дълбоко.
— Изразете се по-ясно, жрецо — каза той кротко.
Искарал Пъст порита още малко върху масата, като пръскаше по пода дървените карти, след което се укроти. Погледна Икариум с облещени, пълни със сълзи очи.
— Трябва да навлезете — изхриптя той — в Свещената пустиня.
— Защо?
— Защо? Ха! Защо! Ша’ик е мъртва.
— Длъжни сме да приемем — замислено промълви Маппо, — че характеристиката никога да не отговаря пряко е дълбоко вродена у този човек. За него това е толкова естествено, колкото дишането.
Седяха във вестибюла, отстъпен на трелла за квартира. Искарал Пъст се беше покрил вдън земя, след като изрече изречението си, а от Слуга и помен нямаше, откакто се бяха върнали от пещерата с рибарската лодка.
Икариум кимна.
— Той спомена за възкресение. Това трябва да се обмисли, защото внезапната смърт на Ша’ик като че ли отрича всякакво пророчество, освен ако всъщност „обновление“ не означава завръщане от Портите на Гуглата.
— А Искарал Пъст очаква от нас да присъстваме на това прераждане? Колко лесничко ни е оплел в безумната си паяжина. Мен ако питаш, радвам се, че вещицата е мъртва, и се надявам да си остане така. Едно въстание винаги е кърваво. Ако смъртта й отдръпне тази страна от пропастта на бунта, то намесата би ни поставила пред смъртен риск.
— Боиш се от гнева на боговете?
— Боя се да не би да позволя глупаво да бъда използван от тях или от слугите им, Икариум. Кръвта и хаосът са виното и месото за боговете — за повечето от тях, във всеки случай. Особено за онези, които горят от жажда да се месят в делата на смъртните. Няма да им помагам да постигнат желанието си.
— Аз също, приятелю — каза джагът, въздъхна и стана от стола си. — И все пак бих присъствал на едно такова възкресение. Що за коварство би могло да изтръгне една душа от хватката на Гуглата? Всеки изпробван ритуал на възкресение, за който съм чувал, неизбежно е стигал до неизмеримо висока цена. Дори когато пуска една душа, Гуглата се старае да спечели от сделката.
Маппо притвори очи и разтърка широкото си, покрито с белези чело. „Приятелю мой, какво търсим тук с теб? Разбирам отчаянието ти, разбирам стремежа ти да намериш всеки възможен път към просветлението. Ако можех да ти говоря открито, щях да те предпазя от истината.“
— Това е древна земя — тихо заговори той. — Не можем и да предполагаме що за сили са вложени в камъка, пясъка и пръстта й. Поколение след поколение. — Вдигна уморения си поглед. — Когато обикаляхме по края на Рараку, Икариум, все изпитвах чувството, че навлизаме в една много тясна ивица, в паяжина, простираща се от хоризонт до хоризонт. Древният свят само дреме и усещам неспокойното му помръдване — сега повече от всякога. — „Не пробуждай това място, приятелю, за да не пробуди то теб.“
— Добре — замислено отрони Икариум след дълга пауза. — Все пак ще навляза в пустинята. Ти ще ме придружиш ли?
Свел очи към изкорубените каменни плочи на пода, Маппо бавно кимна.
Пясъчната стена се издигаше гладка към ръждивочервения небесен купол. Някъде сред тази свирепа, вихреща се ярост се намираше Свещената пустиня Рараку. Фидлър, Крокъс и Апсалар седяха на плувналите в пяна коне в най-високата част на пътя, отвеждащ надолу и навътре в пустинните простори. Хиляда крачки навътре в Рараку и животът просто изчезваше.
До ушите им стигаше далечен шипящ тътен.
— Не е обичайна буря, за които ни разправяше, доколкото разбирам — обади се Крокъс.
Фидлър поклати глава.
— Когато чух да споменават за Вихъра — продължи след малко крадецът дару, — реших, че е нещо… ами… някакво състояние на живот, образно казано. Тъй че кажи ми, сега истинския Вихър ли гледаме? Гнева на една богиня?
— Как може едно въстание да се породи сред това нещо? — възкликна Апсалар. — В тази буря е предизвикателство дори да си отвориш очите, камо ли да организираш въстание на цял континент. Освен, разбира се, ако не е някаква преграда, а отвъд нея да е спокойно.
— Вероятно е така — съгласи се Крокъс.
Фидлър изсумтя.
— Нямаме избор. Ще минем през нея.
Гралските им преследвачи бяха на по-малко от десет минути зад тях и яздеха също толкова изтощени коне. Бяха поне двайсетина и дори да отчетеше човек дадените от бога умения на Апсалар, както и богатата сбирка морантски муниции в торбата на Фидлър, възможността да се изправят срещу толкова войници не изглеждаше никак въодушевяваща.
Сапьорът погледна спътниците си. Слънцето и вятърът бяха обгорили лицата им, бели резчици им бяха останали само около очите. Изпръхналите им напукани устни се бяха свили в права черта, обградени с по- дълбоки черти. Гладни, жадни, залитащи на седлата от умора — и той самият не беше в по-добра форма,
