непроходима стръмнина.
— Има пещери — отвърна Хеборик. — Може да се стигне до тях, когато нивото на водата е ниско… Питай Баудин, той се кри там цяла седмица.
— Трябва да вземем и Бенет — заяви Фелисин.
— Виж, момиче…
— Не! Дължите ми го — и двамата! Нямаше дори да сте живи, Хеборик, ако не бях аз. И Бенет. Ще го намеря, после ще ви срещна при езерото.
— Няма. Аз ще го намеря — каза Баудин. И й подаде мехура.
Видя го как се измъкна през задната врата, за която не беше и знаела, че съществува, и бавно се обърна към Хеборик. Беше се навел и преглеждаше хлабавата мрежа, увита около торбите с багаж.
— Не влизах в плана ви за бягство, нали, Хеборик?
Той я погледна, вдигнал вежди.
— До тази вечер ти като че ли бе превърнала Черепа в своя рай. Не мислех, че бягството ще те интересува.
— В рай? — Думата сякаш я стъписа. Тя седна на нара до него.
Старецът я изгледа и сви рамене.
— Осигурен от Бенет.
Тя го гледа в очите, докато най-накрая той не извърна глава и не надигна с пъшкане багажа.
— Трябва да тръгваме.
— Вече нищо не означавам за теб, нали, Хеборик? А означавала ли съм изобщо? — „Фелисин, Дома Паран, чиято сестра беше адюнкта Тавори, чийто брат пътуваше с адюнкта Лорн. Момиче от знатен род, малко и покварено. Курва.“
Той не й отговори нищо. Затътри се към отвора в задната стена.
Западната половина на Чашата на черепа беше в пламъци. Осветяваха цялата купа с треперливата си червена светлина. Докато бързаха по Работния път към езерото, Хеборик и Фелисин срещаха следи от сблъсъците — нападали коне, мъртви малазански и доусийски стражи. Ханът на Була беше барикадиран, след това барикадите бяха разбити. Отвътре се чуваха смътни стонове.
Фелисин се поколеба, но Хеборик пъхна сакатата си ръка под мишницата й и я задърпа.
— Не ти трябва да влизаш, момиче. Хората на Гънип удариха тук жестоко.
След окрайнините на селото Работният път се простираше пуст и тъмен чак до кръстовището Трите съдби. Зад тръстиките вляво от тях проблясваше гладката повърхност на езерото.
Бившият жрец я поведе навътре в ракитака, накара я да клекне и се приведе до нея.
— Ще изчакаме тук — каза старецът и отри потта от татуираното си чело.
Калта под коленете й беше лепкава и приятно прохладна.
— Значи ще преплуваме до пещерата… после какво?
— Има един стар забой, извежда чак отвъд скалите, много зад Пътя на бръмбара. В другия край ще има оставена за нас храна. Оттам пътят ни е през пустинята.
— Доусин Пали?
Той поклати глава.
— Право на запад, към вътрешното крайбрежие. Девет, десет дни. Има скрити извори, Баудин е запомнил мястото им. Ще ни вземат на лодка и ще ни превозят до континента.
— Как? Кой?
Бившият жрец отвърна с гримаса.
— Един стар приятел. С толкова чувство за вярност, че може да си изпати. Гуглата ми е свидетел, не се оплаквам.
— А Пелла беше свръзката?
— Да, някаква мътна връзка, приятели или татковци и чичовци и приятели на приятели, или нещо такова. Най-напред се обърна към теб, нали, ама ти не прихвана. Затова потърси мен.
— Нищо такова не си спомням.
— Цитат, приписван на Келанвед и записан от човека, който урежда бягството ни — Дюйкър.
— Името ми е познато…
— Имперският историк. Изказа се в моя полза пред съда. След това уреди да бъде пратен в Хисар по Лабиринт. — Замълча и заклати бавно глава. — За да спаси заядливия старец, който неведнъж е обявявал писаните от него истории за нагли лъжи. Ако оживея да се изправя пред Дюйкър, мисля, че му дължа едно извинение.
До ушите им стигна настървено бръмчене — идваше откъм пушеците над селото. Звукът се усили. Гладката повърхност на Езерото на удавника сякаш кипна под порива на градушка.
Фелисин се присви от страх.
— Какво е това? Какво става?
Хеборик изсъска:
— Кръвничета! Привлечени и после понесени от огньовете. Бързо, момиче, намажи се с кал. А после и мен. Побързай!
Лъскавите рояци се носеха към тях като подгонени от вятъра облаци мъгла.
Фелисин загреба припряно с шепи от студената кал между ракитите и замаца по шията и врата, по ръцете и лицето си. Седна във водата и се обърна към Хеборик.
— Ела по-насам.
Той допълзя до нея.
— Те се гмуркат във водата, момиче — намажи и краката си с кал!
— Първо да свърша с теб.
Но беше късно. Облакът ги погълна и въздухът изведнъж стана труден за дишане. Кръвничетата налитаха през водата като стрели. Болка прониза бедрата й.
Хеборик избута ръцете й и залегна в тинята.
— За себе си се погрижи, дете!
Заповедта не беше нужна — още с първото свирепо ухапване всякаква мисъл да помогне на Хеборик я бе изоставила. Фелисин изскочи от водата, загреба шепи тиня и я плесна по ужилените си от кръвничетата бедра. Бързо наплеска с още тиня прасците, глезените и стъпалата. Твари пълзяха в косата й. Хлипайки, тя ги измъкна с погнуса, а после покри и главата си с кал. Кръвничетата напираха през дъха й, в устата, хапеха, а тя се задавяше и плюеше. Сдъвка няколко и горчивият им сок я опари като киселина. Бяха навсякъде, заслепяваха я, трупаха се на бръмчащи гроздове по очите й. Тя запищя, започна да ги маха, после загреба още кал. Мракът беше утеха, но писъкът й не спря, не можеше да спре. Насекомите бяха в ушите й. Тя ги напълни с тиня. Тишина.
Две ръце без длани я стегнаха, а гласът на Хеборик стигна до нея някъде от много далече.
— Всичко е наред, момиче… всичко е наред. Можеш да спреш да пищиш, Фелисин. Можеш.
Беше се свила на топка сред тръстиките. Болката от ухапванията беше преминала в изтръпналост — по краката, около очите и ушите, и в устата й. Прохладна, лека изтръпналост. Усети, че е замълчала.
— Роякът отмина — каза Хеборик. — Доста свирепа беше благословията на Финир. Нищо ни няма, дете. Изчисти си очите. Погрижи се за себе си.
Тя не помръдна. Толкова лесно беше да лежи неподвижно, в тази сладка вцепененост, която я беше обзела цялата.
— Събуди се! — сопна се Хеборик. — Във всяко ухапване има по едно яйце, всеки секрет е смъртна отрова, ще направи плътта ти на желе. И мъртва. Храна за ларвите има в тези яйца. Разбираш ли ме, момичето ми? Трябва да убием тези яйца — имам тинктура в кесията на колана — но ще трябва сама да си я поставиш, нали? Един старец без ръце не може да го направи вместо теб…
Тя простена.
— Събуди се, проклета да си!
Удари я, после я изрита. Фелисин изруга и се надигна.
— Престани, будна съм! — Думите й се провлякоха от изтръпналата й уста. — Къде е тази кесия?
— Тук. Отвори си очите.
