— Ей сега. После ще поспиш.
— Не мога.
Той я гледаше втренчено.
— Дробовете ти са пострадали. Имаш няколко спукани ребра. Какво ще кажеш за малко чай? С дъранг.
— Направи го силен.
Чу го как напълни чаша от бурето и притвори очи.
— Умно си го измислила, момиче — изхъмка Хеборик. — Намерениче. Късмет извади, че побързах. Бенет като нищо може вече да ти е повярвал.
— Защо? Защо ми казваш това?
— Да те поуспокоя малко. Исках да кажа… — Той се приближи, държеше чашата между двете си чуканчета. — Като нищо може да те прибере пак, момиче.
— О… Не те разбирам, Хеборик.
Той я изгледа, докато тя бавно вдигаше чашата към устните си.
— Да. Не ме разбираш.
Пясъчната буря се спусна по западния склон на хълмовете на Истрал като огромна стена и доближи крайбрежния път с гибелния си стон. Макар такива бури да бяха рядкост на полуострова, Калам се беше сблъсквал със свирепата им ярост. Преди всичко трябваше да изостави пътя. Минаваше на места близо покрай крайбрежните канари, а тези канари често пъти се свличаха при такава буря.
Подкара жребеца надолу по крайпътния сипей и той се възпротиви. За такова здраво и мускулесто животно, твърде разглезено беше с хубави пътища. Пясъците бяха горещи и коварни със скритите под повърхността дупки. Жребецът замята глава и задърпа шия, но Калам стегна здраво юздите и го подкара надолу и в падината, след което го пришпори в тръс.
На левга и половина по-нататък се намираше пристанът Ладро, а след него, на брега на пресъхващата лете река — кулата Ладро. Калам смяташе да не спира там, стига да можеше да го избегне. Командирът на укреплението беше малазанец, както и стражите му. Стига да можеше, убиецът смяташе да изпревари бурята с надеждата да излезе отново на крайбрежния път оттатък Кулата, а после да продължи на юг към село Интезарм.
С писък, стената от охра придърпа хоризонта вляво от Калам още по-близо. Хълмовете се бяха затулили. Небето се беше издуло и помръкнало. Ята подплашени ризани заплющяха около него. Убиецът изсъска проклятие и подгони жребеца в галоп.
Колкото и да не понасяше конете, животното се оказа великолепно, щом се понесе напред с все сили. Все едно летеше над земята, простило на Калам жалките му умения на ездач. Оставаше само и да си признае, че започва да обича проклетия жребец.
Хвърли поглед през рамо и видя фронта на приближаващата буря само на стотина крачки назад. Нямаше да може да я надбяга. Там, където вятърът помиташе земята, се вдигаше пясъчна вихрушка. Калам зърна сред пясъчната вълна и хвърчащи камъни, големи колкото юмрук. Стената щеше да се стовари отгоре му само след минута. Грохотът й изпълваше въздуха.
Малко по-напред и в посока, която щеше да ги прихване, сред облака с цвят на охра Калам зърна сиво петно. Той се изпъна назад в седлото и рязко дръпна юздите. Жребецът изцвили, заора с копита и спря.
— Щеше да ми благодариш, ако имаше капка мозък — изръмжа Калам. Сивото петно беше рояк кръвожадни пустинни бълхи. Ненаситните твари изчакваха бури като тази и яхваха вятъра, за да налетят на плячка. Най-лошото беше, че човек не можеше да ги види направо: виждаха се само отстрани.
Щом роякът профуча покрай тях и ги подмина, бурята връхлетя.
Пясъчната стена се стовари с грохот върху тях и жребецът се олюля. Светът се скри сред пищящата, вихрена мъгла от охра. Камъни и чакъл ги заудряха, животното затрепери, а Калам запъшка от болка. Сниши закачулената си глава и се присви под устрема на вятъра. Примижа, взря се през тесния прорез на шала телаба и подкара животното ходом. Наведе се над шията на коня, пресегна се с облечената си в кожена ръкавица ръка и прикри лявото му око, за да го предпази от хвърчащите камъни и пясък. Поне това му дължеше за това, че е с него сега.
Продължиха така още десетина минути, без да виждат нищо през гъстата пелена от пясък. Жребецът изцвили и се вдигна на задните си крака. От всички страни под тях пращеше и пукаше. Калам присви очи надолу. Кости, отвсякъде. Бурята беше издухала и оголила цяло гробище — съвсем обичайно по тези земи. Убиецът овладя жребеца и се опита да погледне през охрения сумрак. Пристанът Ладро беше наблизо, но не се виждаше нищо. Той смуши жребеца и животното запристъпва колебливо напред между купищата скелети.
Накрая видя пред себе си крайбрежния път с караулките от двете страни на нещо, което трябваше да е мост. Селото трябваше да е отдясно… „Стига да не го е издухала проклетата буря.“ Значи оттатък моста щеше да е кулата Ладро.
Караулките зееха празни като очните кухини на грамаден череп.
След като прибра коня в конюшнята, Калам прекоси двора, присвит срещу вятъра и примижал от болката в краката, докато приближаваше стражевата постройка при портата на укреплението. Наведе се под нишата и за първи път от няколко часа се оказа защитен от воя на бурята. В ъглите на караулката се трупаха преспи ситен пясък, но иначе запрашеният въздух беше спокоен. Стражи нямаше — единствената каменна пейка беше празна.
Калам хвана тежката желязна халка на портата и удари силно. Зачака. След малко чу как от другата страна махат резетата. Вратата се открехна с тежко скърцане и един стар кухненски слуга го изгледа с единственото си око и изръмжа:
— Е, влизай. Влизай при другите.
Калам се шмугна покрай стареца и се озова в просторна гостна. Към него се извърнаха няколко лица. В другия край на голямата маса, минаваща по дължината на правоъгълното помещение, седяха четирима от пазачите на укреплението. Малазанци, навъсени и вкиснати. Три тумбести кани клечаха на масата сред петната от вино. От едната страна на масата седеше жилава жена с хлътнали очи и лице, начервено и напудрено като на мома на панаир. Ерлийският търговец до нея сигурно беше съпругът й.
Калам се поклони на всички и пристъпи към масата. Друг слуга, по-млад от вратаря сигурно само с няколко години, се появи с нова кана и бокал и изчака, докато убиецът реши къде да седне — срещу двойката пътуващи търговци. Постави бокала пред него, наля го до половината и се отдръпна.
Търговецът оголи потъмнелите си от дъранг зъби в добродушна усмивка.
— От севера сме, а?
Виното се оказа някакъв билков буламач, твърде подсладено и гъсто за този климат, и Калам остави намръщен бокала.
— Бира няма ли в това укрепление?
Търговецът закима.
— Има, и изстудена при това. Уви, само виното е безплатно, по милостта на домакина ни.
— Не се учудвам, че е безплатно — измърмори Калам и махна на слугата. — Половница бира, моля.
— Струва един сребърник.
— Пътно разбойничество, но жаждата ми днес е господар. — Намери в кесията си един очукан джакат и го сложи на масата.
— Е, а селото пропадна ли в морето? — подкачи го отново търговецът. — Мостът по пътя ви насам от Ерлитан държи ли се?
Калам видя пред жената на търговеца малка кадифена торба. Вдигна бавно поглед нагоре и срещна хлътналите й очи. Жената му смигна мръснишки.
— От тоя няма да измъкнеш още някоя клюка, Баркру, миличък. Поредният странник, спрян от бурята. Нищо друго няма да научиш от него.
Един от стражите вдигна глава.
— Имаш нещо да криеш, а? Не си охранник на керван, сам пътуваш. Дезертьор от стражата на
