1.
Вихрушката надигна прашен стълб над падината и го отнесе навътре в безбродната пустиня Пан’поцун Одан. Макар и на по-малко от хиляда разкрача, стълбът сякаш се бе появил отникъде.
От мястото си на обруления от вятъра ръб на платото Маппо Рънт го проследи с неспокойните си очи с цвета на пясък, очи, хлътнали дълбоко в грубоватото му костеливо бледо лице. Стискаше в косматата си ръка листо от сочния кактус емраг и го ръфаше, без да го е грижа за отровните му бодли. Сок капеше по брадичката му и я цапаше със синило. Дъвчеше бавно, умислено.
Застаналият до него Икариум хвърли камъче от ръба на скалата. То се затъркаля и изчатка някъде долу по осеяното с канари дъно на падината. Под дрипавия му халат на Бродник на духа, чийто портокалов цвят бе избледнял до прашно ръждиво под безкрайното слънце, сивата му кожа бе потъмняла до маслиненозелено, сякаш бащината му кръв бе откликнала на древния зов на пустинята. Дългата му, прибрана на плитка черна коса беше мокра от пот.
Маппо измъкна един смачкан бодил, забол се между предните му зъби.
— Боята ти избелява — отбеляза той, погледна листото кактус в ръката си и го захапа отново.
Икариум сви рамене.
— Вече е все едно. Поне тук.
— Дори сляпата ми баба нямаше да преглътне маскировката ти. Някои в Ерлитан ни гледаха с присвити очи. Усещах как лазят погледите им по гърба ми ден и нощ. Таносците общо взето са ниски и кривокраки, в края на краищата. — Маппо измести погледа си от прашния стълб, погледна приятеля си и изсумтя: — Следващия път пробвай поне да си от някое племе, където всички са седем стъпки високи.
Набръчканото обветрено лице на Икариум се изкриви в някакво много смътно подобие на усмивка, после спокойното му изражение се върна.
— Ония, дето ще знаят за нас в Седемте града, вече бездруго ни знаят. Тия, които не знаят, може и да ни се поучудят, но нищо повече. — Той примижа срещу яркия блясък и кимна към прашната вихрушка. — Какво виждаш, Маппо?
— Плоска глава, дълъг врат, черно и космато от глава до пети. Ако е само това, все едно че е някой от чичовците ми.
— Но има и още.
— Един крак напред и два отзад.
Икариум се почеса замислено по носа.
— Значи не ще да е някой от чичовците ти. Апториан?
Маппо кимна умислено.
— Още няколко месеца остават до сбирането. Допускам, че Сенкотрон е надушил какво се задава и е пратил съгледвачи…
— А тоя?
Маппо се ухили и дългите му кучешки зъби лъснаха.
— Доста се е поотдалечил. Паленце на Ша’ик ще да е. — Дояде кактуса, отри дебелите си длани и се надигна. Разкърши гръб и изохка. Предната нощ под пясъка под постелята му гъмжеше от чворести корени и сега мускулите му от двете страни на гръбнака се бяха стегнали също като ония неизброими дървесни кокали. Разтърка очи, огледа дрипавите си прашасали дрехи и въздъхна. — Разправят, че тука имало някъде водна яма…
— Само дето ордата на Ша’ик лагерува около нея.
Маппо изсумтя.
Икариум също се надигна, впечатлен за кой ли път от грамадното туловище на спътника си — едро дори за трелл — от широките рамене и гривестата черна коса, от жилавите мускули по дългите му ръце и хилядата години, рипащи като палаво козле зад очите на Маппо.
— Можеш ли да го проследиш?
— Стига да искаш.
Икариум се навъси.
— От колко време се познаваме, приятелю?
Маппо го изгледа рязко, след което сви рамене.
— От много. Защо питаш?
— Чуя ли неохотата в гласеца ти, веднага я познавам. Притеснява ли те възможността?
— Всяко възможно търкане с демони ме притеснява, Икариум. Аз съм боязлив като зайче.
— Мен пък ме влече любопитството.
