спираше за миг крачките си само когато се случеше нещо отпред, някакъв пробив през войнишкия кордон — или когато лейди Гейсен пред него залитнеше. Тогава я хващаше под мишниците без капка нежност и я тласкаше напред, без да спира да кълне.
Някаква вълна от страх се носеше пред него, нотка на същия онзи предизвикан ужас, запокитен обратно към побеснялата тълпа. Връхлитащите върху тях ставаха все по-малко, макар че тухлите летяха в несекваща градушка; някои улучваха, но повечето пропускаха.
Кървавият марш през града продължаваше. Ушите на Фелисин кънтяха болезнено. Тя чуваше всичко като в някаква мъгла от звуци, но очите й виждаха ясно, търсеха и намираха — непрестанно — образи, които никога нямаше да забрави.
Портите вече се виждаха, когато беше извършен най-дивашкият пробив. Войниците все едно че се стопиха и приливът на освирепелия глад се изсипа в улицата и погълна пленниците.
Фелисин долови изпъшканите от Хеборик думи почти до ухото си, когато той я тласна грубо.
— Ето, това беше.
Баудин изрева. Напираха тела, ръце, които искаха да дерат, свити ноктести пръсти. Последните дрипи по тялото на Фелисин бяха разкъсани. Нечия ръка се впи в косата й, дръпна с ярост и изви главата й, някой жадуваше да чуе пращенето на прешлените. Тя чу писък и в същия миг осъзна, че излиза от собственото й гърло. Зад нея се чу зверско ръмжене и тя усети, че ръката се сви в спазъм и я пусна. Още писъци изпълниха ушите й.
После нещо я тласна силно — напред или назад, така и не разбра — и пред очите й се появи лицето на Хеборик: устата му плюеше кървава кожа. Изведнъж пространството около Баудин се разчисти. Той се наведе и от премазаните му устни се изля порой гнусни пристанищни ругатни. Слепоочията му бяха лъснали от пот. Около него се въргаляха тела, повечето безжизнени. В краката му лежеше лейди Гейсен. Баудин я хвана за косата и дръпна нагоре лицето й, да се види добре. Мигът сякаш замръзна, целият свят сякаш се затвори.
Баудин оголи зъби и се разсмя.
— Не съм циврещ благородник — изръмжа той към тълпата. — Какво искате? Кръвта на благородничка ли искате?
Тълпата закрещя и запротяга жадно ръце. Баудин се изсмя пак.
— Но ние минаваме, чухте ли ме? — Надигна се и надигна и главата на лейди Гейсен.
Фелисин не разбра дали старицата е в съзнание. Очите й бяха затворени, изражението й кротко — почти младежко — под мръсотията и сините отоци. А може би беше мъртва. Молеше се да е така. Нещо щеше да стане, нещо, което да събере целия този кошмар в един-единствен образ.
— На ви я! — изкрещя Баудин и другата му ръка стисна дамата за брадичката. Той завъртя главата й. Вратът изпращя, тялото се смъкна и зарита. Баудин уви веригата около врата й. Стегна силно и дръпна. Изби кръв и веригата заприлича на разкъсан шал.
Фелисин зяпна в ужас.
— Финир милостиви! — изпъшка Хеборик.
Тълпата се бе смълчала потресена, забравила дори собствената си кръвожадност, и заотстъпва. Дотърча някакъв войник, без шлем, с пребледняло младежко лице, с очи, приковани в Баудин, и спря. Зад него лъскавите островърхи шлемове и широки остриета на Червените мечове засвяткаха над тълпата — конниците бавно си пробиваха път към сцената.
Наоколо — пълно мъртвило, освен скриптенето на веригата. Никакъв дъх освен хрипливото пъшкане на Баудин. Каквито и метежи да вилнееха извън площада, сякаш бяха на хиляда левги оттук.
Фелисин гледаше как главата на жената се мята в жалка пародия на живот. Спомни си живата лейди Гейсен, властна и надменна, стремяща се да замени отминалите години на хубост и чар с достолепно високомерие. Имаше ли избор? Много, но това вече беше без значение. Дори да беше някоя мила, сърдечна и добра баба, щеше да е все едно, с нищо нямаше да промени сковаващия мозъка ужас на този миг.
Главата се откъсна с хлип. Баудин се облещи към тълпата и зъбите му лъснаха.
— Спазарихме се — изхриптя той. — Ето ви, каквото искахте, нещо, с което да помните този ден. — И запокити главата на лейди Гейсен в тълпата — вихрушка от коса и струи кръв. Чуха се писъци.
Появиха се още войници, подкрепени от Червените мечове — бавно си пробиха път през онемялата тълпа. Мирът бе възстановен по цялата колона, навсякъде освен тук — с жестокост и без капка милост. Когато под мечовете започнаха да гинат хора, останалите побягнаха.
Пленниците, запълнили площада, наброяваха около триста. Едва сега Фелисин можа да погледне напред по колоната, за да види какво е останало. Някои окови все още държаха само откъснати ръце, други бяха празни. По-малко от стотина пленници бяха останали на крака. Много от нападалите по каменните плочи се гърчеха и пищяха от болка; останалите не помръдваха изобщо.
Баудин изгледа с яд най-близката група войници и изръмжа:
— Много навреме, дървени глави такива.
Хеборик се изхрачи, извърна лице и го погледна с гняв.
— Въобрази си, че ще си откупиш изхода, а, Баудин? Даде им каквото щат. Но беше напразно, нали? Войниците идваха. Можеше да поживее…
Баудин се обърна бавно, цялото му лице бе плувнало в кръв.
— Да живее за к’во, жрецо?
— Това ли ти е оправданието? Все едно, тя щеше да умре в трюмовете.
Баудин оголи зъби и бавно отвърна:
— Просто мразя да се пазаря с копелета.
Фелисин зяпна дългата три стъпки верига между нея и Баудин. Хиляда мисли можеха да й дойдат след това, брънка по брънка — какво беше доскоро, какво бе станала сега; за затвора, който бе намерила в себе си, както и отвън, слети в ярките спомени — но единственото, което помисли, единственото, което промълви, беше:
— Повече не се пазари, Баудин.
Той я изгледа с присвити очи и думите й като че ли бавно се утаиха в него.
Хеборик я изгледа много твърдо. Фелисин му обърна гръб, къде с предизвикателство, къде от срам.
Миг след това войниците — след като бяха разчистили мъртъвците от колоната — ги подкараха напред, извън портата и по Източния път, към пристанищното село Прокълнатото. Където чакаше адюнктата Тавори със свитата си, а също така — робските кораби на Ейрън.
Тук покрай пътя стояха в шпалир фермери и селяци, ала и помен нямаше от яростта, проявена от родствениците им в града. Фелисин видя по лицата им само скръбна жал, състрадание, породено сякаш от други рани. Не можа да разбере откъде иде това и съзнаваше, че тъкмо в това незнание се корени разликата между нея и тях. И съзнаваше също така, с отоците по себе си, с драскотините и в беззащитната си голота, че урокът й тепърва започва.
Първа книга
Рараку
